Снимки: Polina Ilieva photography
Локация: ул. Оборище и ресторант “Ателие”
Днес навършвам 35. Не е прекалено много, нито прекалено малко. Но ме кара да се замисля. Да се обърна към себе си. Да се самонаблюдавам. Трудно преглъщам страховете си за остаряване. Напоследък много мисля за това. Харесвам живота си, но непрестанно мисля: “Достатъчно ли е?”, “Мога ли повече?”, “Оттук накъде”. Искам да мисля, че има повече от това да съм майка. Там вътре някъде се напъвам да съм повече. Изкуствено или не. Натъжава ме мисълта, че много хубави моменти са минали, за някои съм забравила дори. Опитвам се да ги съхраня в паметта си, но те се изплъзват като хиляди песъчинки. Миниатюрни и незабележими. Като всички нас. Остава ми настоящия момент и вечното питане: “Щастлива ли съм?”. Отговорът е винаги и да, и не. Вечното колебание и очакване бъдещето да донесе повече, а може да няма повече и това ме плаши. Ами ако съм изчерпала лимита на младостта, а с възрастта отговорностите и грижите са засенчили безгрижието и умението да се радваш. Чувствам се уморена, както никога преди да нося отговорност за други хора, за направени избори и поети посоки. Уморена и същевременно зряла да изброя нещата, които ме правят щастлива. Годините освен бремето носят и чисто познаване на себе си. Какво те удовлетворява, малките неща, които ти носят радост, дори стремежът към лукс постижим с времето.
Вчера докато пътувахме за морето, с децата на задната седалка, Г. ме хвана за ръка, докато шофира. Пренесох се във времето преди точно 7 години, когато току що се бяхме запознали. В пристъп на лудост го поканих с мен и моите приятели на море. Познавах го едва от седмица, но пътувайки за морето само двамата, той ме държа за ръка през целия път и сърцето ми лудо биеше тогава, заби и сега. И докато през останалото време се вайкам, че остарявам безславно, то в този момент осъзнах, че не можеш да върнеш времето назад, но можеш да се постараеш нещата да се повторят и дори да се случат по-добре.
Тази година подтиквана от вечното желание да изляза от комфортната си зона и да направя нещо различно, с което да променя живота си с Г. решихме не само да си купим колелета, но и да ги караме често. Сдобихме се с два броя градски колела, детско столче и детско колело с педали за В. Не е нещо революционно, но за хора, които не са се качвали на колела от 20 години си е постижение. Искахме да правим нещо за себе си, като семейство, но да не изключваме децата. Дори напротив да спортуваме и да положим усилия, въпреки че нямаме време и имаме две малки деца. Ето го! Моето ново колело. И аз го обожавам. Старо с нова премяна. 1bike се погрижиха за него, поотупаха го от прахта и го върнаха към живота за мен. Покарах го заедно с Поли из улиците на София, за да запечатам момента на гордост, защото никога повече няма да съм на 34 … но пък винаги ще търся по-хубавото си аз. По-старо, по-мъдро … и по-живо от всякога.
На многая лета Ради! И да знаеш всяка годишнина си има своя чар и радост! Наздраве! Радвай се на живота и младежкия дух на бъде с теб и 105г!
Благодаря ти, Светле! Знам, но не пречи да премислям нещата 🙂 Животът е всичко друго, но не и предвидим. Дано ни очаква само хубаво. Пожелавам и на теб!
прекрасна равносметка за един 35 годишен празник, невероятни снимки и настроение! Като чета мислите ти, виждам своите 🙂
Много е хубаво, че други хора се припознават, в това което съм написала. Напипала съм правилната нишка 🙂
Прекрасен блог! Аз съм на 36 и всяка година става все по-хубава!
Ха, дано! 🙂
“Годините, освен бремето, носят и чисто познаване на себе си. Какво те удовлетворява, малките неща, които ти носят радост, дори стремежът към лукс постижим с времето.” — тази точно част от поста ти ми даде желание да коментирам и да се “запозная” поне виртуално с теб.
Посещавам блога ти от доста време и винаги ме усмихва – и вътрешно, и външно! Радвам ти се като на жена и човек, който ме вдъхновява и ме кара да си мисля, че може би си приличаме, сле като така често се припознавам в твоите кадри, мисли, заниманията, които ти харесват и стремежа ти към себепознание. Може би е от града, в който сме изразнали и дунавския въздух – аз също съм от Силистра и съшо споделям радостта от малките неша в бързата, шумна и прашна София, а отдалечеността от малкия град, далече в североизтока периодично ме връша назад в гимназиални и детски спомени, когато всичко се изчерпваше с училише, Дунавската градина и спортните полудни на Меджидитабия или околностите.
Не спирай да си така прекрасна и истинска!
Здравей Даниела, да, дори сме учили в едно и също училище .. Езиковата ако не се лъжа 😀 Радвам се, че блогът ти харесва. Не го вписвам толкова редовно, като преди, но се старая 🙂 Благодаря, че си отделила време да напишеш коментар и то позитивен, не се среща често 🙂 Успех от мен във всичко!
Сега се чувствам озадачена – едно и съшо училище! Да не се окаже, че си била и във френска паралелка, като мен и сме се виждали? (защото аз нямам спомен, а те намерих изцяло из виртуалните страници) 🙂
Мда с френски бях и си ми позната по физиономия, но може би си била в по-долен випуск. Предполагам ти ме добави във фейсбук, защото там на снимката си ми позната 🙂
Touche! аз бях 😀 сега се радвам оше повече като виждам, че си я одобрила! До нови срещи и всичко най-слънчево и от мен!