На път: Япония – част I

Мечтаех си за точно тази точка от света още откакто за първи път на шестнадесетгодишна възраст прочетох “Шогун”. Не обичах да уча, но много обичах да чета. В последствия я прочетох още шест пъти и желанието ми се затвърди. Може би подхождах малко романтично, но знаех, че нещата които ще видя ще ми харесат, заради начинът им на мислене, дългогодишната им история, отношението към всеки детайл и към природата. Всичко това е предопределило това, което е съвременна Япония. Настроих се, че няма да видя откъси от “Шогун” на живо, но исках да разгледам и почувствам отблизо това, което е било, това което е и това, което ще бъде.

Токио

Кратък двучасов полет до Франкфурт, откъдето следва единадесет часов полет до летище Кансай Осака. Кацаме в полунощ българско време, но в Япония е вече 6 сутринта, тоест денят тепърва започва. Тъй като началната ни точка на пътуването е Токио хващаме бързия влак (shinkansen) и след точно три часа, леко недоспали, изморени и прогизнали от дъжда, който ни посреща, се озоваваме насред много натоварената спирка на токийското метро. Ориентираме се бързо. В Япония човек трудно може да се загуби. Надписи на латиница има навсякъде. Всяка спирка се обявява освен на японски и на английски. Първото, което прави впечатление е липсата изцяло на кошчета и контейнери за боклук. Дали затова, че всеки си носи боклука вкъщи, но чистотата е очевидна. Повечето големи градове в Европа, които са посещавани от хиляди туристи на година са меко казано мръсни и боклуци по улиците не липсват, но тук е съвсем различно. Откриваме спирката, която ни трябва и намираме апартамента нает чрез airb’n’b. Апартаментът е адски малък, но такива са жилищата в Япония. Ако сте си мислили, че гарсониерите ни от комунизма са малки, трябва да видите как японците съвместяват: кухня, малко коридорче, всекидневна, гардероб и баня в 30 квадрата.

За първи ден от престоя сме планували да посетим рибния пазар Tsukiji. Заради часовата разлика и нуждана от сън спим непробудно в продължение на четиринадесет часа и не успяваме да се събудим в 5 сутринта, за да видим доставката, пазарлъка и опаковането на рибата тон, с което е известно мястото. Затова пък се разхождаме дълго из малките улички около пазара. Опитваме от два-три деликатеса, надничаме любопитно по сергиите и се чудим кое какво може да бъде, тъй като надписите са само на японски.

След пазара доволно се отправяме към Императорския дворец. Само преди дни вишните са били в разцвета си, но след три-четири дни на обилни валежи цветовете им са почти опадали. Около единственото все още цъфнало дърво има тълпа туристи, които се бутат, за да се снимат на фона му. Цъфтенето на вишните е голям празник за японците. Те са символ на преходното в живота. Крехката красота, която се появява така мигновено, изчезва също толкова бързо.

Императорският дворец е затворен за посетители. В него живее сегашният император на Япония. Това, което се вижда е отдалечената сграда на фона на красив старинен мост. Градините около дворецът са отворени и освен туристите има доста японци, които тичат или се разхождат. След като се налага да го обходим целия, докато открием главния вход, а по площ той не е никак малък, вечерта се прибираме капнали. Решаваме да вечеряме в един от препоръчаните от нашата домакиня ресторанти в квартала, в който сме отседнали – Shunjuku. Изгладнели влизаме в малко, задушевно помещение с няколко маси и кръгъл бар, на който са насядали двама японци и една японка на средна възраст. На другите маси в заведението има тихо говорещи японци в костюми. Сядаме на бара, зад който суши майсторът с отмерени бързи движения завива и реже суши. Двамата мъже и жената очевидно познават главния готвач, защото разговорът е дружелюбен. Той им приготвя различни специалитети, реже им тънки парчета сурово месо, които нежно поднася върху малка керамична чинийка. Възрастна жена ни дава меню на японски. Питаме за меню на английски, а тя клати глава отрицателно, след което молим за меню с картинки, следва още един отрицателен отговор. Оглеждаме се безпомощно. Накрая си поръчваме произволно от менюто нашарено с йероглифи и молим за мизо супа. Пристигат две чинии със сашими и суши с омлет. Сушито с омлет е три пъти по-голямо от това, което съм виждала в България. И тук настава забава. Не знам дали компанията се смее шумно, защото пресушава чашите саке една след друга или се смее на нас. Двама гай-джин, които се борят да изядат огромно суши с клечки.

На следващият ден се разхождаме из Shibuya и виждаме, така известния Shibuya crossing. Голямо кръстовище, нещо като нашите Петте кьошета, но в пъти по-голямо и населено. Мястото е в близост до една от най-оживените станции на метрото и е ключово място за Токио. Когато светофарът светва зелено, тълпи от хора пресичат петте пешеходни пътеки в двете посоки. Настава истинска блъсканица. В Токио човек не може да остане за миг сам. Винаги има много хора навсякъде, по всяко време. Независимо дали е делничен или почивен ден, дали си избрал да обядваш в различно от обедното време, заведенията са винаги пълни.

Японците са много любезни. В магазина или на гишето на гарата служителите винаги подават рестото с две ръце и лек поклон. Веднъж запитани за посока те са считат длъжни да те съпроводят до мястото, въпреки че не са в тази посока.

Навлизаме навътре в квартала в търсене на Meiji Shrine Gyoen. В Япония има две главни религии шинтоизъм и будизъм. Може да различите кой храм какъв е по изписването на името на английски. Обикновено shrine се назовават шинто светилищата, а temple се казват будистките храмове. Обикновеният човек най-често следва религиозните церемонии само в специални случаи като раждане, сватба и погребение. За наш огромен късмет станахме случайни свидетели на традиционна японска сватба. Булката е облечена в бяло копринено кимоно – широмуко. Тук присъстват само родителите на двойката, а самата сватба се провежда след това на специален прием, на който е поканена останалата част от гостите.

Пред входа на всеки шинто храм има бурета пълни със саке  (по-долу на снимката). По принцип са празни, поставянето им е по-скоро символично. Сакето обединява хората и се раздава по време на фестивали. В самия храм можеш да напишеш пожелания за теб и близките ти на дървени дъски.

Едно от местата, които най-много ми харесаха в Токио, освен квартала в който сме отседнали, е Harajuku. Когато го споменах на наш приятел, който е бил в Япония той каза, че сигурно е защото напомня на европейски град. Като се замисля може би е точно така.

Едно от интересните неща в Япония е, че хората носят хирургически маски. Навсякъде по всяко време. Първоначално е стряскащо, все едно си попаднал на място с епидемия. Но за японците носенето на маска освен предпазването на самия теб по време на грипния сезон е и предпазване на другите, когато ти самият си болен.

На следващият ден правим грешката да станем рано и да влезем в метрото в час пик. Само съм чувала за така наречените “тъпкачи” – служители с ръкавици, които тъпчат хората във вагона. Забелязах, че освен на нас и на повечето японци това им е неприятно. Не мога да си представя какво им е предвид, че те не са свикнали на пряк допир с другите (както европейците при ръкостискане). Изглеждат като хора, които ценят личното си пространство и това на другите, а опирането лице в лице с друг човек и части от тялото му, e прекалено интимно за тях.

Разглеждаме храма Senso-ji в Асакуса, но тълпите от хора, сергии и стоки ни отблъсква и забързано се отправяме към Ueno park. Паркът е най-доброто място в Токио, където могат да бъдат видени цъфналите вишни. По традиция в първите дни от цъфтенето всички японци организират пикник или разходка на открито, за да отпразнуват идването на пролетта. Но две седмици по-късно повечето са вече прецъфтели или обрулени от силния вятър и дъжда. По пътеките се стелят килими от окапали цветчета и гледката е по-скоро тъжна. Следващата спирка е Roppongi hills. Това е огромен комплекс от няколко етажа започващи още от спирката на самото метро и представлява затворено пространство с многобройни магазини, апартаменти, офис сгради, кино, паркове, музей и театър. За първи път се изгубваме, лутайки се в лабиринта от всевъзможни магазини, пространства с пейки, ескалатори, още магазини. Най-накрая успяваме да се измъкнем навън.

Става време за обяд. Набелязваме си малко заведение, в което сервират рамен. Отвън се вие дълга спретната опашка. Сервитьорката разнася менюто и пита всеки какво би желал, още преди да е влязъл в заведението. Вътре е тясно и има няколко дълги маси, на които настаняват повечето хора, независимо от това дали се познават или не. В момента, в който си се добрал до мястото си, вече ти сервират поръчаното. Ядеш набързо. Сърбаш задължително. Справяме се все по-добре с клечките. Заведенията в Япония са безумно много, почти на всеки ъгъл. Обикновено пред по-оборотните, където се храниш на крак, но храната е вкусна, има опашка, защото вътре има само 2-3 маси и още няколко места на бара. Във всички заведения, независимо от това дали са скъпи или не, ти сервират мокра кърпа за дезинфекция. В по-хубавите и скъпи ресторанти, освен че се събуваш на входа и сервитьорът ти отнася обувките на стелаж отстрани, ти сервират влажна, топла хавлиена кърпа със същата цел. Обикновено се сяда на пода, под масата има издълбано пространство за краката, което е застлано с меки килими. Въпреки че сме свикнали да асоциираме японската храна със суши, то е много малка част от това, с което се хранят японците ежедневно. Популярно ястие е рамена – представлява голяма купа нудли в бульон от месо или риба. Към тях се добавя зелен лук, сварено яйце, нарязано на тънко свинско филе или темпура. Според нудлите използвани в бульона ястията могат да бъдат две – соба или удон. Друга тяхна гордост е темпурата (по-горе на снимката вдясно) – панирана риба или скариди, понякога и зеленчуци. Гиоза или дъмплингс са тестени джобчета – варени или пържени. Пълни са с кайма и зелен лук. В някои заведения сервират сетове от ориз, супа мизо (рибен бульон), купичка с туршия и сирене тофу. По-голямата част от японската храна е донесена от Китай, но с времето се е превърнала в неизменна част от културата им.

В два от дните предприемаме еднодневни пътувания до планината Фуджи и Нико. Влаковият транспорт е много добре развит в Япония, такива пътувания не траят повече от два часа в едната посока и могат да бъдат направени за ден. Пътуването до планината Фуджи е в почивен ден, което освен чуждите туристи добавя и японците, които също доста пътуват през уикенда. Извиват се огромни опашки още на станцията в Hakone, откъдето тръгва въженият влак. Оттам се прехвърляме към лифта. Изкачваме се постепенно до долината Овакудани, която е активна вулканична зона. Кратерът, който се е образувал при последното изригване на вулкана преди 3000 години. Времето е ясно и слънчево всички в кабинката едновременно ахват, когато лифтът достига най-високата точка на долината и изведнъж пред нас се открива Фуджи със своята снежна шапка. Спускането надолу ни открива гледка към езерото Аши.

Един от най-приятните дни въпреки проливния дъжд, а може би именно заради него и липсата на тълпа е пътуването до Нико. Нико е малък град, от който започва Националния парк. Намира се на 150 км и на два часа път с влак от Токио. В градът има доста запазени храмове строени от някои от владетелите на шогуната Токугава (може би най-почитаните владетели в японската история). Пристигаме на малката гара в Нико.

Навън вали силно и монотонно. Разглеждаме будиския храм Tosho-gu, като на входа учтиво ни молят да се събуем. Тук е пропито с история, а дъждът отвън прави мястото приятно с тишината си. На входа на всеки храм има малък каменен извор, където можеш да си измиеш ръцете, за да влезеш чист в святото място. Разхождаме се в дъжда, докато стигнем до Shin-kyo – Свещения мост, който стои на входа на храмовете в Никко. Строен е през далечната 1636. На живо е много по-хубав отколкото на снимките, дали заради стелещата се мъгла по върховете или синьозелената вода на реката. По улиците се разминаваме само с няколко случайни минувачи и туристи. Сядаме да хапнем в едно от много заведения до гарата. Поръчваме си дъмплингс и рамен и тихо се поздравяваме за избора на място.

В ден 7 от двуседмичното ни пътуване е време да съберем багажа, да напуснем временното ни жилище в Токио и да хванем бързия влак за Киото, където ще спим в риокан и ще се потопим в старата част на града. Надявам се историята да оживее. Очаквайте част II от нашето пътуване.

Неща, които трябва да имате предвид, ако пътувате до Япония:

* задължително си купете Japan Rail Pass, който се продава само в чужбина и ви осигурява безплатен превоз с всички влакове (освен два от най-бързите) и дори с няколко линии на токийското метро.  Пасовете са два вида според срока на валидност: 7 и 14 дена. Цената е 214 евро за първия и 360 евро за втория, но повярвайте ми, ако планирате да се разходите дори и само между Токио и Осака пасовете ще си изплатят цената.

* Метрото в Токио не е като метрата в Европа. В него оперират три компании, затова внимавайте какъв билет си купувате. Ако имате пас може да ползвате линиите на JR безплатно. Показвате го на гишето, където пише JR оцветен е в зелено и минавате безпроблемно. Другите две компания са обществено метро и частните линии на Toei subway. Може да си купите билет за всички линии, който струва 1000 йени и такъв само за обществените линии, който струва 600 йени. Имайте предвид, че да стигнете до същинското метро първо трябва да минете през гише на офисите на JR и да слезете да долното ниво, за да се озовете в истинското метро.