На път: Южна Африка част2

Продължаваме пътуването в Южна Африка. Тук е част 1

В ден 5 събираме багажа, напускаме студиото в Кейптаун и поемаме към Стеленбош, където ще прекараме два дена във винарския район Уайнлендс. Тъй като Стеленбош е сравнително близо (около 50 км) и имаме достатъчно време преди да можем да се настаним в хотела, решаваме да минем още веднъж през 8 км път, виещ се около връха Чапман. Преминаваме през дългия почти пуст плаж на Ландудно (Llandudno), след което пътят рязко прави завой и се открива друг красив плаж на Ноордхук (Noordhoek). Невероятното в Южна Африка е, че плажовете са толкова много и толкова дълги, че можеш да имаш цял плаж само за себе си.

Приятно е да пътуваш без да бързаш. Пътищата са добре поддържани, има табели и стигането до всяка точка е лесно. Можеш да се отпуснеш и да наблюдаваш пейзажа, а той не е за изпускане. Заради изгарящото, обедно слънце предишния ден не успявам да снимам емблематичните, цветни съблекални на плажа Муйзенберг, затова моля Жоро да минем оттам отново. Съблекалните са за удобство на сърфистите. Някои са в доста окаян вид, без врати или с олющена боя, но въпреки това са много симпатични.

Обядваме в много приятен ресторант в Ноордхук препоръчан ни от сестрата на Мария, която живее в Кейптаун от години. Заведението е част от ферма, в която отглеждат животни и агнешкото, което ни сервират е тяхно. Храната е вкусна. Обслужването в Южна Африка е превъзходно. Деликатно, но постоянно присъствие, което не дразни, а допълва удоволствието от храната. Вземаме си кафе за из път.

Следобед паркираме колата пред хотела в Стеленбош, част от имението Zorgvliet. Оставяме багажа, отдъхваме за малко, след което се отправяме към града, за да го разгледаме. Южна Африка има традиции в правенето на вина. Някъде четох, че почвата е толкова плодородна, че в Европа се налага да торят 10 пъти повече в сравнение с тук. Стеленбош заедно с Франшхук и Паарл образуват винения маршрут, по който хиляди туристи преминават всяка година. Има дори трамвай, който обикаля цял ден различните имения, където можеш да опиташ от най-добрите им вина. Туристите са доста развеселени в края на деня.

Основаният от европейски заселници старомоден, но романтичен Стеленбош се намира в сърцето на Уайнлендс. Градът има особен чар с ниските, бели постройки в типичния капско-холандски стил и подредените в редици дървета. Главната улица е осеяна със заведения и вино барове. В града има университет и това се усеща. Шумни компании от млади хора пият вино на изнесените отвън маси. Следваме примера им и избираме препълнен бар с високи столове. Поръчваме си по чаша бяло вино и се любуваме на лекотата, с която хората общуват. Слънцето полека се снижава и мислено отбелязвам, че светлината е идеална за снимки. Говорим си за дните дотук, какво ни е харесало, какво ни предстои. Нажежаващо горещо е и потната чаша стои добре в ръката ми.

 Тук всяко имение е пленително с редиците от лозя, подредените огради, зеленината. Напомня ми за Тоскана, но без консерватизма и очакванията за мястото. Прибираме се след вкусната вечеря в хотела. Доволно замаяни от поредната чаша вино си приготвяме вана. Някъде посред нощ се будя от щурец в стаята. Какво да се прави сред природата сме и не мога да му се сърдя.

На следващия ден искаме да разгледаме старата холандска ферма Бабилонсторен. Това място разполага с необятни градини подредени като лабиринт. Тук се отглеждат всевъзможни плодове, зеленчуци, лавандула. Има дръвчета с маслини, различни бонзаи и ядливи цветя. Мястото е вдъхновено от Company’s garden в Кейптаун.Препратка има и към вавилонските градини. Можеш да се разходиш из фермата или да разгледаш магазина, в който предлагат произведената от тях продукция. Ние си купуваме бурканче с домашен карамел от мляко, мед от портокали и три бутилки вино, които смятаме да занесем в България.

В хотела са така добри да ни запазят предварително маса в ресторант Babel, който е част от имението. Тук, приготвят и сервират всички продуктите, които произвеждат. За салата има три опции – червена, зелена или жълта чиния. Избираме жълта и зелена. Първоначално не схващам смисъла, но след като ни сервират чиниите разбирам, че във всяка има плодове и зеленчуци в жълтата и зелената гама. Всяко едно от нещата е сурово и ядливо. Дори не знам имената на някои от плодовете. Тук, както в повечето ресторанти в Кейптаун, сервират виното в епруветка. Няма начин да сбъркат грамажа. Плочките по стените са от времето, когато мястото е било кравеферма.

След питателния обяд се отправяме към другото очарователно градче Франшхук от холандски “Френско кътче”, заради френските заселници в града. Оттук тръгва трамваят, който обикаля именията и предоставя на пътниците възможност за дегустация на различни вина от избите: La motte, La cotte, Provence, La Dauphine. Разхождаме се бавно, тъй като центърът на градчето е наистина малък. Има много галерии и магазинчета с типичните африкански статуетки, и бижута. Купуваме сувенири и книгоразделители, както ми е поръчано.

На следващият ден ставаме рано, закусваме бързо и освобождаваме стаята. Имаме да изминем 460 км до град Найсна, където ще пренощуваме. На другия ден ще пропътуваме още 350 км, за да стигнем резервата Аддо с дивите животни. Избираме Найсна за наша междинна точка,  за да разделим пътя. Пътят до Мосел бей (Mossel bay) е еднообразен и безинтересен. Редуват се полета и земеделски стопанства. На няколко места виждаме пожари. Казват ни, че в Кейптаун и околността не е валяло от месеци, и това е най-горещото им лято. В страни от пътя има пресъхнала река. Припомням си, че все пак сме в Африка. След Мосел бей започва същинската красота.“Пътят на градините” (the Garden route), както е известен участъка от залива Мосел до Стормс ривър, ни прекарва през плажове, езера, мост надвиснал над пропаст. Задължително спрете да разгледате плажа Wilderness с мекия като сатен пясък.

Някои от пътищата в Южна Африка са двулентови, но има и такива, които са еднолентови с аварийна лента. Културата на каране тук е добра и шофьорите почти винаги се прибират в аварийната лента, когато дадете знак за изпреварване. Ще забележите знак внимание с нарисуван ходещ човек. На някои места, особено около гетата, много хора пресичат директно на магистралата. Преминавайте оттам с повишено внимание. Освен хора, на пътното платно, опасност за шофьори са и седящите павиани (baboons). Опитвайте се да ги заобиколите.

Откриваме къщата за гости в Найсна. Градът ни се струва безинтересен и провинциален, затова отиваме в залива Плетенберг (Plettenberg bay), където отново има голям плаж и силен вятър, чудесен за сърфистите. На 8 км от Плетенберг се намира Robberg nature reserve. Това е резерват, в който можеш да направиш преход и да видиш колониите от тюлени (на някои от снимките по-долу). Решаваме да направим късия преход до плажа. Напълно неподготвени с кецове, вместо с планински обувки, без вода, поемаме надолу към залива.

Мястото е пулсираща екосистема. Океанът от една страна, стръмните скали от друга. Докато слизаме надолу, опиянени от красивите гледки решаваме да преминем прехода от 9 км, който започва от единия край на полуострова и завършва при плажа. След като се спуснем надолу виждам, че пътят от равна пътечка се спуска до самия бряг . Теренът е труден, на места се налага катерене по стръмни скали. В този ден е облачно, а океанът е толкова бурен и страшен, че за момент се чудя дали ще се справя.

Имам чувството, че няма край. Слизане, изкачване. Но ето най-накрая плажа с голямата пясъчна дюна отзад. Преходът напълно си струва. Невероятна природа, червено-оранжевите скали, синьо-зелената вода, силата на вълните, умората от вървенето и удоволствието, че въпреки трудностите си успял. Отне ни 2 часа да обходим всичко и блажено сядаме в The Fat fish в залива Плетенберг, заведение препоръчано в Foursquare. Нямам големи очаквания, но морската храна е прясна, подправена и добре приготвена. Толкова сме гладни, че поръчваме по две основни на човек, плюс голямо блюдо с морски деликатеси за двама, което Жоро изяжда преди да успея да снимам.

Вечерта се прибираме уморени в къщата за гости в Найсна. Семейната къща превърната в хотел. Собствениците са мили, но не е нашето място. Вечерта пием по бира на верандата. В близост до Найсна се намира друг известен парк – Национален парк “Цицикама”, в който можеш да се спуснеш с въжета по система от платформи. Звучи интересно, но няма да имаме време. Пътят за Аддо минава през Порт Елизабет, а дотам имаме да изминем 360 км. Моля, Жоро да отклоним, за да снимам фара на залива Св. Франсис, но рискуваме да пристигнем по-тъмно, а това не е добра идея, тъй като не познаваме пътя. Леко разочарована си повтарям, че 12 дена са крайно недостатъчни да видиш толкова голяма страна с различните й нюанси и природни забележителности.

В имението Аддо Африк пристигаме на свечеряване. От магистралата N10 пътят свива в страни. От едната страна се намира Националния парк Аддо, а от другата имения с къщи за гости. Има табела за посоката и си отдъхваме, че сме почти пристигнали. Виждаме стадо бизони да преминават близо до загражденията на парка. Къщата, в която отсядаме е изцяло от дърво и има само няколко стаи. Високи тавани, открит душ на терасата и липса на интернет. Истинско преживяване. Наши домакини са семейство от Мозамбик, които живеят в Южна Африка от 12 години. Избягали са по време на размириците в страната в търсене на по-добър живот. В пакета, който заплащаме при запазване на стаята, имаме традиционна африканска вечеря, която представлява барбекю и различни предястия, приготвени от нашите домакини. Сваляме мръсните дрехи и слизаме на долния етаж, където е кухнята и трапезарията. Сядаме на дългия плот с още една двойка, млади немци, които завършват пътуването си тук и на другия ден отлитат за Германия от Порт Елизабет. Бърти е приготвил телешки стекове и стек от антилопа, който тук е “трябва да се опита”. Към месото Бърти ни подава купа с нещо като лютеница, което е традиционен африкански лют сос със забавното наименование “чакалака“.

На следващият ден имаме организирано сафари и нашият шофьор Анди идва да ни вземе точно в 9. Преди това закусваме яйца с бекон приготвени от жената на Бърти, едра африканка с шарена престилка и мила усмивка. Анди ни води в Аддо парка и ние се прехвърляме в джипа на Сарита, която ще е нашият водач през целия ден. Освен в търсене на диви животни, следобед ще отидем в по-малък по територия частен парк, където ще видим лъвове, ако тук не успеем. Те са 11 на брой, но заради голямата територия на парка, вероятността да ги видим е много малка. Любопитен факт, е че лъвовете спят по 18 часа на ден, а през останалото време ловуват. Сарита пали мотора на джипа и изкусно ни превежда по пътеките в парка. През цялото време ни разказва за животните, подробности за живота им, навиците им. В парка има други туристи, които ползват личните си коли да обикалят и търсят животни, но по мое мнение сафарито с водач е по-добрата идея. Различните водачи ползват what up, за да си препредават информация, ако видят слонове или бизони.

Правило номер 1, никога при никакви обстоятелства, да не слизаме от джипа. Можем да отваряме прозорците и да снимаме, но не и да притесняваме животните, които са свикнали с колите, но все пак са диви и никога не знаем как ще реагират, ако видят човек пред себе си.

Следобед ни водят в частният парк, който е по-малък по територия, но животните отново се разхождат на свобода. Собственикът на земята, която първоначално е била ферма решава да го превърне в дом за диви животни. Качваме се в открит джип и поемаме към хълмистата местност. Виждаме жирафи, крокодил, различни видове антилопи, на които дори не знам имената на български и африканска крава (на горната снимка). Докато джипа обикаля по черните пътища, слънцето залязва и изведнъж става адски студено. Разбирам, защо всички си носят зимни якета, добре че на седалките има одеяла. Когато съвсем се стъмнява ни водят в импровизиран лагер. Настаняват ни в голяма шатра с накладен огън. Сервират ни напитки и вечеря до огъня. В група сме с двойка възрастни, но много симпатични немци и още една двойка белгийци. Нашият водач Сарита ни разказва за проблемите на страната и несигурността, която всички усещат в последните години. За туристите, като нас на повърхността всичко изглежда приятно и добре организирано, но в страната се усеща напрежение между чернокожите и белите, заради историческите предпоставки, бедността на определени прослойки.

Ден 12ти е денят, в който трябва да изминем 860 км обратно до Кейптаун, за оставащите ни две нощувки. Ставаме много рано, закусваме традиционните яйца с бекон, сбогуваме се с Бърти и Маги, и поемаме по магистралата. Пътят вече ни е познат, така че в 16 часа виждаме първите сгради на Кейптаун. Доволни откриваме хотела, който съм запазила. А той е невероятен. Малко съжалявам, че попаднах на него месеци след като вече бях запазила студиото в Клифтън. La Grenadine се намира в центъра на Кейптаун на улица Клууф. Собствениците французи посещават Кейптаун и се влюбват в града. Откриват тази стара ферма в центъра и го превръщат в оазис насред глъчката. Невероятно е как напускаш шумната улица и когато затвориш вратата, все едно си попаднал във френската провинция. А стаите … те са толкова изчистени, свежи и артистични, че мога да прекарам оставащите два дена в леглото.

Посреща ни Матю, който се грижи за хотела вместо собствениците. Той също е французин, преместил се да живее в Южна Африка, защото “ужасно много ми хареса тук”. Много е мил, отзивчив и най-вече искрен. Полюбопитства откъде сме, каза че за първи път имат българи в хотела (нещо, което не чуваме за първи път), насочва ни къде да вечеряме и ни дава ключовете от стаята. На следващият ден закусваме на дългата, дървена маса в градината с домашни кроасани, варени яйца и сладко, което Матю е приготвил от плодовете в градината. Ох, блаженство!

Изморени от емоции и гледки от последните дни, вместо да ни остави безучастни, ние като че ли преоткриваме Кейптаун в оставащите два дена.

Тръгваме пеша към Бо-каап, квартал на потомци на шриланкийски, индонезийски, индийски и малайски роби. Повечето от живеещите тук са мюсюлмани. Със своите шарени сгради и тесни улички, кварталът е основна забележителност в Кейптаун. В един от пътеводителите пише, че е опасно да се разхождаш сам, но мисля че това вече е отживелица.

След разходката из Бо-каап после просто се шляем без цел и посока. Минаваме през Company’s garden, запиляваме се по-алеите с вековните дървета и насядалите по земята ученици. Деца играят на топка, момичета четат книги на тревата. Тук е прохладно под сянката на дърветата. После поемаме към Honest Chocolate cafe. Тук предлагат ръчноправен шоколад. Харесва ми да откривам нови места в градовете, които посещаваме. Човек е способен да открие вдъхновение и в най-малките детайли.

После се разхождаме по улица Клууф и улица Бри. Сядаме за късен обяд в The Black sheep

Всъщност най-пленителното в Кейптаун са вечерите на улица Клууф, където са повечето модни заведения и барове. Топлите нощи, глъчката, онова всеобщо задоволство, което витае във въздуха. Празник на младостта. Обличам си рокля, в чест на последната ни вечер тук и хванати за ръка сядаме да пием по чаша вино в Chalk&Cork. Малки, мъждукащи лампи се поклащат на опънатото между дърветата въже, светят, въпреки че все още не е притъмняло. Хората се разхождат усмихнати по улицата. Радваме се, че се прибираме на другия ден (ще видим децата!) и в същото време признаваме, че това е добро лекарство за връзката ни и най-хубавото пътуване, което сме правили заедно.

Тези цветя бяха на всякъде в Кейптаун – франджипанджи … помислих, че сервитьорът се шегува. “Плумерия” на български. Миришат божествено, точно какъвто е Кейптаун.