На път: о. Родос

о. Родос винаги ми е звучал екзотично, заради по-близкото разстояние с Турция отколкото с Гърция. Спонтанно решаваме да посетим острова като подарък за рождения ми ден. Миналата година разгледахме о. Крит и не успяхме да отседнем в Casa Cook, защото хотелът не беше готов, затова тази година имам голям късмет, че три седмици по-рано въобще има места. Самият хотел има цялостна концепция за почивка, вкусна храна, примесена с минималистичен и изчистен стил. До остров Родос няма директен полет, затова летим от София с прикачване в Атина.

Посрещаме изгрева в самолета над самия Родос. Кацаме на летището доста рано в 6:00 и решаваме да разгледаме град Родос направо с куфарите, тъй като е още рано за настаняване. Градът се намира на 25 минути с кола, ние вземаме такси. Толкова е рано, че по улиците на града се движим само ние. Разхождаме се из крепостта и стария град. Настилката е направена от много финни камъчета, подредени едно до друго, образуващи красиви фигури. Пътуваме само с ръчен багаж, който се състои от два малки куфара на колелца и съм сигурна, че някой ни проклина, заради шума, който вдигаме, тътрейки ги по пътя. Спускаме се до пристанището и веднага забелязвам мелниците и двете колони с по един елен отгоре. Ако сте чували за Родоския колос, то той е стоял разкрачен именно на тези две колони или поне такива са митовете относно произхода му. Бронзовата статуя на бога на слънцето Хелиос е била висока 34 метра и се е извисявала над града в продължение на 54 години, преди силно земетресение да я разроши почти до основи. Останките от статията остават да лежат на пристанището за цели 800 години, като хора от целия свят са пътували дотук, за да я видят. До 653 г. когато мюсюлмански владетел разпорежда да бъде претопена и продадена. Тя е едно от Седемте чудеса на Древния свят, въпреки че не е запазена до днес.

Като цяло това ми се струва най-интересното от целия град. Настаняваме се в хотела, който е също толкова невероятен, колкото си го представях. Всичко е в бяло и черно, без излишни мебели, в бохо стил и е невероятна наслада за сетивата.

На следващия ден наемаме кола под наем и след като сортираме по важност местата, които искаме да видим в рамките на деня се отправяме към Линдос. Навремето е било рибарско селище, а крепостта е построена в последствие. Спираме на един от паркингите извън самия град, вътре е тясно и не може да се влезе с кола. Навън вече напича силно, а термометърът в колата показва 32°С. Пълно е с туристи, които слизат и се качват по белите стълби на малкото градче. Колкото по нагоре се изкачваме, толкова броят им намалява. Качваме се до самия Акропол, който в различните периоди е бил дострояван и надстрояван, според това кой е властвал над града. Тук са били гърците, римляните, византийците, хоспиталиерите и османските турци. Гледката от върха е невероятна и си заслужава входната такса. В далечината виждаме малко заливче, което изглежда доста красиво. Насочваме се именно натам за обяд, след препоръка в инстаграм.

Преминаваме през целия град отново, за да стигнем залива. Белите стени на къщите ме очароват безкрайно. Малките улички са като лабиринт, направен, за да те обърка и изведе от града едновременно. Напомня ми на Науса, един от главните градове на о. Парос, където бяхме преди няколко години. Заливът се казва Свети Павел (St. Paul), осведомяваме се от менюто в ресторанта. Пак там прочитаме притча защо се нарича така. Мястото е кръстено на Свети Павел, който прекосявайки морето при една от мисиите си, попада в буря. Историята твърди, че докато вълните подхвърлят кораба като играчка, скалите се разтварят и той се озовава в залива в безопасност. Не знам дали е така, но историята е хубава, а самият залив още повече.

Налага се да чакаме за масата, защото ресторантът е пълен. Плажът е малък и едва побира желаещите да плажуват на него. На о. Родос забелязвам, че повечето туристи са гърци, турци и израелци, предполагам заради близостта му с тези държави. Храната в Tambakio, както се казва ресторанта, е невероятна. Мидите се топят в устата, а сиренето мастело (Mastello) типично за остров Хиос е запечено в тесто и поднесено с мармалад от смокини. Ядем още калмари, октопод, а Г. е нападнал един лаврак. Искам да умра на момента.

След толкова вкусна храна трябва да се върнем до колата, което се оказа трудната част, защото прекия път минава по нагорещия от слънцето асфалт. Влача се бавно нагоре по хълма до паркинга, едва тътрейки крака, проклинайки слънцето, готвача и Г., че спряхме толкова далеч.

Следващата спирка е водопада Седемте извора (Seven spring waterfalls). Момичето на рецепция горещо ни го препоръча. Има го още в една, две брошури, затова не се замисляме и поемаме на път. Навлизаме в гора и намираме паркинг. Оставяме колата и по стръмна пътека се озоваваме пред изкуствено създаден водопад, използван е бетон, за да се направи висока отвесна стена, който дори не мога да нарека водопад. Не се единствените разочаровани, двойка англичани обсъждат същото. Тръгваме си леко ядосани, но решаваме да използваме оставащото време, за да отидем до плажа на Антъни Куин.

Плажът е доста посещаван и е предпочитан от двойките туристи (неподходящ за семейства с деца), защото морето изведнъж става дълбоко. А защо носи името на известната американска кинозвезда? Защото когато Антъни Куин, който играе Зорба Гъркът в едноименния филм, пристига в Родос за снимките на друг свой филм, се влюбва в залива и решава да го купи с намерението да събира артисти и хора на изкуството. След няколко години гръцкото правителство отменя продажбата и отново придобива мястото, но името остава.

В ден трети ставаме сравнително късно или поне аз. Г. отива да тича до близкия плаж Цампика (Tsampika beach). Връща се изморен и казва, че плажът му напомня на Слънчев бряг с всичките увеселителни съоръжения и чадъри. Закусваме бавно, а после просто мързелуваме из комплекса. Денят се изтъркаля, като зарчета за табла. Заоблачава се с пухкави, меки облаци, които разхлаждат.

Този ден е определен за мързелуване в хотела, никакво обикаляне или поне така си мисля, преди Г. да предложи да направим преход нагоре в планината, за да видим плажа Цампика от високо. В началото отказвам категорично, вкопчена в мечтата за спокоен ден – лукс за всеки деен, работещ човек. Но после се предавам, защото малко движение няма да ни се отрази зле. Пъшкам и се потя нагоре, с неподходящите за случая обувки, но решена да не се оставя този връх да ми се опре (все пак само преди месец извървях 30 км, за да стигна Тролтунга). Точно когато мисля, че сме стигнали виждам, че има още 332 стъпала до параклиса Цамбика, кацнал на върха на планина Цамбика, на 300 метра надморска височина. Заобикаляме малкия параклис и струпалите се хора и си намираме място с гледка към Цампика, който отгоре не изглежда толкова зле. “Успях, какъв съм гелой” – както казва Калин. 🙂

Вечерта завършваме около басейна с коктейл в ръка. По препоръка на младата барманка избираме такъв с гръцки джин Grace gin, получил скоро награда. Чакаме слънцето да залезе зад хълма и да залее мястото с няколко нюанса на оранжево и червено. Още един остров е свален от списъка, а остават още няколко, за които мечтая. Островите в Гърция, както оповестява уикипедия са между 1200 и 6000, според това колко голям трябва да е, за да бъде преброен. 6000 острова, значи ще трябват близо 16 години, за да посетиш всеки един от тях. Цел за цял един живот.