На път: Филипините

От цяла Азия сме били само в Япония, което мисля не е достатъчно, за да кажеш, че си видял този пъстър континент. Купуваме билети с две прекачвания – Амстердам и Тайван, и накрая кацаме в столицата Манила. След 36 часа, прекарани по летища и самолети, в най-неудобни пози, напълно изтощени и с базисни нива на хигиена, пристигаме в Манила късно вечерта. Столицата на Филипините като всяка столица е пренаселена, мръсна, някои квартали са модерни, други изключително бедни. След една нощувка в хотел в близост до летището хващаме ранен полет за един от 7641 острова във Филипините – Бусуанга. Островът е по-известен като Корон, заради града, който се намира там. Всъщност преди време целият град Корон е бил преместен заради замърсяването на остров Бусуанга. Сега на остров Корон достъпът е забранен. Там живее само местното племе, което събира такси от лодките с туристи, които идват да го разгледат.

В първия ден от престоя ни в Корон се настаняваме в чист хотел, с мил персонал и адски слаб интернет. Следобед имаме организирана обиколка на града и забележителностите, които не са типичните забележителности, които ние европейците очакваме. Нашият водач ни кара пред голяма, наскоро пребоядисана в бяло църква в центъра на Корон. 92% от населението на Филипините е християнско, 5,2% са мюсюлмани, живеещи предимно на остров Минданао. Тук има много бедни райони, хора, които живеят без течаща вода, но църквите са винаги чисти и представителни. След това нашият водач ни кара до хълм Tapyas, от който се открива страхотна гледка към града. Запъхтени, изкачваме (или само тези от нас, които не тренират) 721 стъпала. На върха имат дори знак, наподобяващ този на Холивуд. По стъпалата има малчугани, които продават различни неща, които се предполага, че ще са необходими на туристите, веднъж стъпили на островите: протектори за телефон, непромокаеми раници.

След изгорените калории ни водят във “Фабрика за кашу” (както те я нарекоха), но на нас ни прилича повече на барака, в която по стените има снимки на производството и жени, които сортират кашу. На острова се отглежда много кашу, освен туризма, това е другото основно препитание на местните. Купуваме си няколко пакета различни видове кашу и се отправяме към последната забележителност – местната “Сапарева баня” – минерален извор с гореща вода идваща от планината. Един от малкото извори със солена вода. Наричат се Maquinet. Великолепно е. Навън е прохладно, започва да се свечерява, но водата е топла (между 33 °С и 40 °С) и се киснем вътре поне час. Около самият извор, който е с кръгла форма има мангрова гора – дървета, които обичат солената вода. Прави ми впечатление, че сме само туристи, затова на излизане питам нашия шофьор и гид, защо няма местни, а той обяснява, че входът за местни е забранен. Малко тъжно, че ресурсите се използват само от чужденците.

Вечеряме в ресторант пълен, с местни, сервитьорката едва знае няколко думи на английски. Вентилаторите са пуснати на макс, а навън е вече прохладно. Поръчваме, без да знаем, кое какво е. Филипинската храна е проста, но питателна. Както ни каза един наш водач по-нататък в пътуването: “Ние, филипинците, сме щастливи, ако можем да се храним по три пъти на ден”.

На следващия ден имаме организирана разходка с лодка до остров Корон и езерото Кайаган. Екипажът се състои от три млади момчета. Лодката е открита и ни мокри при всяка по-голяма вълна. Увили сме се в хавлиите, докато пътуваме, но скоро и те са мокри. Пристигаме в залива на остров Корон, където акостират лодките с туристи. Изкачваме стъпалата и пред нас се открива страхотна гледка. Чакаме на опашка, за да се снимаме на фона й, но аз както винаги снимам само нея. Понякога не е важно, че аз съм там, а че я има, за да радва очите.

После слизаме по още стълби и се озоваваме пред затворено от скали езеро, което изглежда нереално. Докато всички се киснат във водата, аз разпитвам нашия водач Джейк за всичко, което се сещам. От мнението му за президента Дуарте, когото обикновените хора харесват, въпреки методите му “да чисти” наркодилърите без съд и присъда (защото покрай набедените може да има и негови опоненти) до минималната работна заплата и най-доброто време да посетиш страната. Джейк ми разказва, че на остров Корон има много езера, но само две са отворени за туристи, защото племето, което живее на острова, се старае да го опази чист. Водата е невероятно синя, а слънцето е вече много силно. Преди следващото красиво място спираме на малък плаж, за да обядваме. Екипажът сам приготвя обяда, който включва печена риба папагал, ориз на пара, печени зеленчуци, сос за рибата и плодове за десерт. След толкова слънце и вода сме готови да го опустошим. Следобед ни водят до затворена лагуна. Акостираме лодката до другите лодки и с плуване, и без фотоапарати, се отправяме към входа на лагуната. При отлив може да се мине под скалата и да се влезе в лагуната, а при прилив има стълба над скалата, по която може да се изкачите. По време на това пътуване имам доста пропуски в снимането, защото тук е подходящо за go pro, а аз само това нямам, затова на някои от местата, просто зарязвам всичко в раницата и попивам с очи.

Вечерта сменяме ресторанта с друг – “Carl’s BBQ“, който е препоръчан и малко по-туристически, но храната е адски вкусна. Вече се ориентираме добре в местните ястия и предпочитано избираме sisig – типично филипинско ястие с месо, малко тип сач яхния. Вечерта вървим пеша из градчето. Местни жени са насядали на столчета и си говорят. Един човек се къпе с канче в двора си. Деца тичат боси по улиците. Тези хора са щастливи по един прост и естествен начин. Забелязва се влиянието на туризма върху живота им. Това неминуемо замърсява и променя места колкото положително, толкова и отрицателно. Много от нещата се правят специално за туристите, увеличава се замърсяването заради интереса, който тези места будят, но в същото време не можем да искаме да останат автентични и бедни, за да можем ние да се радваме на местните природни дадености.

Вечерта присядаме до басейна и си говорим за изминалия ден. Токът в целия град изгася за половин час, нещо, което тук се случвало често, но на нас като че ли не ни прави впечатление.

На следващия ден все още сме в Корон и отново имаме обиколка с лодка на безлюдните острови в Палаван, но преди това отиваме в Buzz cafe, където освен хубаво капучино има и бърз интернет. Все рядкости тук. В заведението е пълно с чужденци и това е напълно разбираемо. Първа спирка – остров Булог, където има частен курорт на плажа. Джейк ни разказва, че преди е можело да си купиш остров и то почти на безценица. Сега естествено е много скъпо. Следва Bananas island, където отново обядваме, а някои от нас се гмуркат да разглеждат корали. Слънцето е толкова силно, че оставането на открито е почти равно на самоубийство.

Ditaytayan island има най-дългия sand bar (пясъчна ивица врязана в морето). Преди да стъпим на острова, аз наистина очаквах да видя бар. После се посмяхме добре на невежеството ми. Женската част от компанията опъва хавлии, докато мъжете се гмуркат за корали. Заспали сме за минути и когато ни събуждат, островът е празен. Останала е само нашата лодка и всичко изглежда толкова нереално. Красиво е, но и някак тъжно, че това място, което до преди минути е било живо и препълнено, сега остава само на стихиите … или пък и така му е добре.

Последната ни спирка преди прибиране е Malcapuya beach – плаж, който сравняват с плажовете на Боракай (остров, който ще пропуснем, защото е пренаселен и ни казаха, че е като Слънчев бряг). Спираме от другата страна на острова, където цялата пясъчна ивица е осеяна с боклуци. Питам Джейк за това, а той казва, че плажът е ничий и никой няма отговорност да го почиства. Минаваме покрай баскетболно игрище, тук това явно е любимата игра на всички. Пясъкът е ситен и бял като брашно. Разхождаме се безцелно, а на пясъка намирам счупени корали. Безцветни и тъжни изглеждат, когато не са във водата. На тръгваме заварваме момчетата от екипажа да играят баскетбол, за да се разнообразят. Забелязвам кафези на петли в близост до единственото заведение на плажа. Обсъждайки за какво биха ги ползвали, стигаме до извода, че сигурно са за борби с петли, които организират.

Качваме се на лодката, изморени и премръзнали (слънцето се е скрило, а лодката е открита, а и пътят е доста по-дълъг от миналия ден) мълчаливо се возим. Джейк, нашият водач, заспива, легнал върху покрива на двигателя. Сподели ни, че е на 22 години и има 9 месечно бебе. Сигурно бебето го държи будно, защото този ден е доста разсеян и изглежда изморен. Голяма вълна плисва в задната част на лодката и Джейк се събужда мокър до кости. Всички се засмиваме, а той започва да изцежда тениската си. Залагаме за колко време ще се приберем и шегите не спират с наближаване на брега. Прибираме се в хотела, а вечерта се разхождаме из градчето. Настъпва час пик и по главната улица се получава задръстване от коли, хора, мотори. Тук повечето семейства имат мотори и могат да бъдат забелязани да возят бебета и деца прави. Виждаме трима и дори четирима на мотор. Няма столче, колани и служба за закрила на детето.

Ден четвърти от пътуването прибираме багажите и се отправяме към друг известен остров Ел Нидо. Викаме триколка- такси (представлява мотор с прикрепена каросерия, в която сядат пътниците) и някакси успяваме да се набутаме вътре, трима плюс шофьора и три куфара отзад. Имаме билети за ферибот, които сме купили онлайн. Минаваме през проверката за багаж и се настаняваме в чакалнята, тогава разбираме, че фериботът е отменен поради технически причини. След молби от наша страна ни пренасочват за друг, след час. Оставаме да чакаме в чакалнята, а на екраните дават пиратско копие на излезлият по кината “Аквамен”.

След два часа във ферибота, слизаме със залязване на слънцето на пристанището в Ел Нидо. Ние сме резервирали хотел, в близост до централната улица, но аз бих ви посъветвала да си вземете стая, някъде на Ванила бийч или Коронг Коронг бийч, извън града. Ел Нидо е популярно място сред туристите и това го прави по-комерсиален и изгубил част от чара си. Вечерта имаме резервация за интересен ресторант, построен в короната на дървото. Хващаме триколки, за да ни закарат до Ванила бийч. Вървим по плажа и стигаме до входа на мястото, и започваме да се катерим по дървени стълби. Глампинг пространството има 15 палатки, поставени върху платформи. Влизаш в истинска джунгла от дървета, звуци, големи листа и шумове на преминаващи животни. Изкачваме стъпалата до ресторанта. Вътре е приглушено и много уютно, храната е вкусна, но е вегетарианска и мъжката част от компанията остава гладна. На връщане към хотела един от нашите приятели си купува шишче от сергия на улицата. Въпреки нашите протести, той го изяжда лакомо и на следващия ден (не знаем дали е от това, но сме силно убедени) прекарва деня в адски мъки. Затова моят съвет е да избягвате уличната храна, пък било то и на цената, да не сте опитали всичко на островите.

На следващия ден ставаме рано и се отправяме към офиса на агенцията, с която имаме организиран тур на островите около Ел Нидо. Този път пътуваме с бърза моторна лодка, но пък турът не е индивидуален и освен нашата група на лодката ни придружават двойка американец и филипинка. След кратка размяна на поздрави и въпроси, разбираме, че двамата работят в посолството на Афганистан, но са се запознали тук във Филипините. Първата ни спирка е Голямата лагуна. Достъпът до нея е забранен за лодки, затова наемаме кану. Качваме се по двойки, дори не сме успели да тръгнем и двамата с Жоро се преобръщаме с плясък. Човекът ни мъмри, че не се движим в синхрон. Това е то, дори на местните им става ясно, че се караме кой да командва. Мокри до кости се покатерваме върху кануто отново и правим втори опит да се придвижим към сърцето на лагуната, за да я разгледаме отблизо.

Следваща спирка – Змийския остров (Snake island) с най-дългата пясъчна ивица. Скачаме на пясъка и се отправяме към най-високата точка, за да разгледаме отгоре. После ни оставят да се разходим, а аз виждам момче, което прибира дрона си, след като съм носила своя в продължение на всички тези дни, без да смея да го ползвам, нахално моля да ми покаже как го управлява. След указанията набързо щраквам няколко снимки и усещам, че дронът дава различна гледна точка и за човек като мен, свикнал да гледа всичко от своя метър и шестдесет, това е съвсем различно ниво.

Следва безлюден остров, на който обядваме. Екипажът отново приготвя храната ни, но този път освен по-богатата трапеза, са и доста по арт насочени с надписа Ел Нидо, върху резен жълта диня. Разпитваме филипинката, чието име не запомних, да ни разкаже нещо любопитно за филипинците. След много смях и чудене ни разказва, че филипинците показват с носа си придружено с изсумтяване, когато ги попиташ за посоката. Забелязваме баскетболно игрище, където играят част от момчетата от екипажа. Нашият кум се включва в играта. Поемаме към последните два острова. Вятърът се е усилил неимоверно, но поне не сме мокри. В Ел Нидо януари и февруари са ветровитите месеци и вятърът е наистина силен. Месеците април и май са най-добри за посещение откъм атмосферни условия, но и туристите са много повече. Спираме на Pinagbuyutan island. Островът е с високи отвесни скали и много малка част поле и плаж. Нашият водач ни предупреждава да внимаваме за падащи от палмите кокосови орехи. Също така ни разказва, че горе на скалите има гнезда на птици ,  и хора, които се катерят с въжета, за да ги крадат.

Следва друг остров. Екипажът ни казва, че може да останем на плажа колкото искаме, но вятърът е толкова силен, че вдига пясъка и го завихря в лицата ни. Лодката ни връща в Ел Нидо следобед, и тъй като е още рано решаваме да прекараме следващите часове на Ванила бийч. Плажът е пълен с барове и млади хора. Атмосферата е наистина приятна. Пием коктейли и мангов шейк (задължителен за тук!) в Marimegmeg beach bar. Посрещаме залеза заедно с купчина непознати хора, но небето изведнъж се оцветява в лилаво и аз започвам да се чудя дали наистина залезите в Санторини са най-хубавите, които съм виждала.

Прибираме се в хотела. Докато се приготвяме да си лягаме, чувам сирени на пожарна и шум в близост до прозореца. Подавам глава и виждам горяща сграда на метри от хотела. Пожарът бързо се разраства. Вече горят три, четири сгради. Изпадаме в паника и след като проверяваме какво се случва в коридора, решаваме да съберем багажа и да чакаме пред сградата. Долу цари суматоха, на улицата хора са преградили пътя на автомобилите. Разбираме, че в целия град има само една пожарна. Става задушно, а димът се издига високо в небето. Пламъците се отразяват в съседните сгради. Мъжете отиват на разузнаване и казват, че местните гасят пожара с кофи от съседните покриви. Разбирам ги. Къщите са единственото, което имат, а ако пожарът се разрасне над целия град, много от хората ще останат без нищо. След час и нещо борба с огъня, успяват да го потушат или поне част от него. Вече е един през нощта. След като виждаме, че опасността е минала, се качваме по стаите. На следващия ден имаме свободен предиобяд, но Жоро не се чувства добре и го прекарваме в хотела спейки. Другите от компанията наемат мотори и отиват до Накапан бийч (Nacpan beach). Един от най-красивите плажове в Ел Нидо. По обяд тръгваме с бус към Пуерто Принцес (все още остров Палаван), откъде след нощувка ще хванем самолет за Себу и китовите акули. (Можете да пропуснете пътуването през Пуерто Принцес и да летите директно за Себу). Пътуването е около пет часа и успяваме да разгледаме доста голяма част от остров Палаван, само като надничаме през прозореца. Шофьорът кара бързо и натиска клаксона през целия път. Изглежда все едно няма причина да го прави, но бибиткането във Филипините е като разговор. Използва клаксона, когато изпреварва, когато минава покрай вървящи хора на улицата, когато настига кола или пътят се свива. Цяло изкуство ми се струва целия този шум.

Пристигаме в Себу на другия ден. Себу е сравнително голям град. Хотелът Villa Montebello, който сме избрали е по-хубав от досегашните. Този уикенд в Себу се провежда Sinulog festival – религиозен празник, който се провежда веднъж годишно. На него сте стичат хора от цялата страна, като за първи път успявам да видя на куп един милион души. Момичетата на рецепция са се накичили с диадеми с пера, раздават свирки. По улиците вече са наизлезли всички, хората танцуват, рисуват се с шарени бои по лицата. Понеже е забранено носенето на раници, отново оставам фотоапарата в стаята и нямам нито една снимка от фестивала. След час по улиците и на нас не ни е простено и сме нацапани от случайни минувачи със синя и червена боя по лицата, ръцете и дрехите. Вечерта се прибираме в хотела, а на следващия ден ставаме много рано, в 5, защото бус ще ни вземе от Себу и след 3 часово пътуване ще ни заведе до Ослоб, където имаме предварително организирани от агенция – каньониринг и наблюдение на китови акули. Първо ни водят до Moalboal. Отново се качваме на лодка и след много кратко пътуване, въоръжени с шнорхели се гмуркаме в търсене на костенурки и сардини. Никой не предупреждава, че освен костенурките долу ще има близки срещи с медузи. Всички се прибират ужилени и зачервени, но видимо доволни, че са плували с костенурки и са ги видели отблизо. Товарят ни на вана и вече пътуваме за водопадите Кавазан. Слагаме жилетки и каски, оставаме раниците, фотоапаратите, телефоните, защото ни предупреждават, че горе ще е мокро, много мокро. Никога не съм си представяла такова нещо. Екстремно е. Каньонирингът (едва ли има такава дума на български език) е съвсем различно от рафтинга. Качват ни до върха на планината откъдето извират водопадите и започваме спускане по пътя на водата. В началото има преход пеш един, два километра. След което започва истинската забава: скачане от скали, плуване, пързаляне, вървене по скали. Само първият скок беше задължителен, защото просто нямаше друг вариант да продължим, но накрая когато достигнахме до водопадите Кавазан: Жоро скочи от 12 и 14 метрови скали. Казва, че се е чувствал невероятно, извън собствените си възможности. Вечерта се настаняваме в хотела в Ослоб за една вечер (вече сме сменили около 5 хотела).

Сутринта ставаме рано, наистина рано, в 5:50 сутринта, за да отидем до Tan-awan, където плуват китовите акули. Самото наблюдение се случва само сутрин за няколко часа, докато ги хранят. В очакване на нашия водач, сядаме с багажа в преддверието на хотела. Минава половин час, но той не идва в уреченото време. Започваме да нервничим, защото акулите няма просто да чакат нас. Минава час и ние вземаме нещата в свои ръце. Викаме триколки и заедно с багажа успяваме да се натоварим на две таксита. Пристигаме в Tan-awan, въпреки че знаем, че няма да сме единствените, сме шокирани от броя на чакащите хора. Организацията е доста хаотична и ни трябва време, за да разберем защо има три опашки. Замислям се за метода на хранене на акулите. Изгодата на местните от това, те да идват всяка сутрин на тази локация е очевидна, но колко диви са акулите щом знаят, че могат да намерят храна на този бряг, без да полагат усилия. После научавам, че популацията на китовите акули в региона се е увеличила на 15 броя, което донякъде е успокоително.

Връщайки се от лодката се преобличаме и в далечината виждаме нашия липсващ шофьор/водач. Притеснено чупи ръце и показва счупените си очила. Малко не му вярваме, че уж бил катастрофирал снощи и затова днес не дошъл в уречения час. Връща ни парите от билетите за акули, които предварително сме платили на агенцията. След това ни качва на лодка и след кратко возене стъпваме на частен остров в близост до Ослоб, а именно Sumilon island. Водата е кристално чиста и синя, а пясъкът е фин. Намирам стратегическо място и вадя дрона, но после виждам знак, че е забранено вдигането на дронове. Необходимо e разрешително. Прибирам го и задружно решаваме, че слънцето е много силно и е време да се връщаме на сушата. Следващата и последна забележителност в Ослоб е Tumalog falls. Нашият шофьор ни води по стръмни пътища, откъдето натоварени върху мотори, ни извозват до водопада. Той е доста висок, а в образувалите се басейнчета преди него е пълно с малки рибки. Хората са потопили крака във водата и може би очакват пилинг.

Водачът ни връща обратно в Себу, където имаме една последна нощувка. Гузно ни моли да не оставяме лошо ревю на сайта на агенцията, защото е в изпитателен срок и ще загуби работата си. Проспиваме целият път до Себу, а вечерта, вечеряме до басейна. Хотелът е доста приятен и голям. Срещаме по коридорите корейци и китайци, явно предпочитано място за лятната им почивка.

На следващия ден летим за Бохол, настанявайки се в хотела, сме очаровани от мястото. Аморита ризорт е всичко, за което всеки турист (или поне аз) мечтае. Малки постройки в средата на много зеленина. Изключително любезен персонал. Посрещат ни с разхладително питие. Потапяме се в спокойното ежедневие на всеки летуващ, заслужено оставили зад гърба си тези дни, в които сме като на спортен лагер. Докато аз от скука, на няколко пъти вдигам дрона и пробвам разни неща, моята луда компания вместо да лежи на плажа с часове, спортува във фитнеса, тича по пътеките из курорта или плува.

Първия ден от престоя в Бохол все пак разглеждаме забележителностите на острова. Нашият кум, който е главен организатор на пътуването, е подсигурил агенция и за тук, която да ни разведе. Доста честа практика на островите. Шофьорът и Пол идват да ни вземат рано на следващия ден. Пол говори невероятно добър английски и попълва доста от пропуските ни, като ни разказва историята на Филипините, докато се возим към “Шоколадовите хълмове“. Наричат ги така, заради почвата, която ги покрива. Тя е зелена, но през сухия период изсъхва и добива този шоколадов цвят, заради който са получили и името си. Качваме се до горе, за да видим панорамата. Хора и тук не липсват. След това Пол ни пита дали искаме да видим водопада Camugao. Честно казано дошъл е моментът, в който сме пренаситени от красота и спиращи дъха гледки и се двоумим за миг, но си казваме, че може и да не се върнем на този остров, така че нека да го видим. На входа ни искат такса, тъй като той е частен. Пъргава възрастна жена предлага да ни покаже пътеката и ни води по стълбите надолу до водопада. На връщане взема кокосов орех от земята и го нарамва на слабите си рамене. Всичко тук се се използва. Този кокосов орех после ще бъде поставен на сергията за продажба на пътя.

После ни водят да видим къде живеят дългопетите или както тук ги наричат тарсиери. Тези същества са полумаймуни. През денят спят, а вечер са активни. Всъщност преди да създадат този център, в който трябва да се пази абсолютна тишина, сънят на дългопетите е бил нарушаван от хората, които са ги разнасяли на рамо, за да ги показват на туристите. А когато сънят им е нарушен и те се превъзбудят, животът им се съкращава и те започват да си блъскат главата в дървото и така се самоубиват. За да бъдат спасени тази неправителствена органицация създава център, в който могат да бъдат наблюдавани в естествената им среда. Служителите на фондацията, всяка сутрин трябва да открият местонахождението им в гората, което се сменя всеки ден, за да успяват да ги показват на туристите, докато спят. Сънят им не бива да бъде смущаван, дори с фотоапарат и камера, но моята е безшумна, затова се престрашавам да ги снимам.

И ето ни за последните три дни, в които сме решили просто да мързелуваме. Храната в ресторанта е много вкусна и в някои от дните почти не излизаме от хотела. Може ли да ни вини човек?

В близост до хотела е плажа Алона. През деня има много летуващи, а вечер нощните заведения са пълни. Една от вечерите решаваме да вечеряме в едно от тях и има страхотни вкусотии – риба папагал, октопод на скара, препечена царевица. Това е страхотен завършек на нашето шестнадесет дневно пътуване.

На следващия ден летим от Бохол за Манила, където имаме една нощувка преди отново да направим умопобъркващите 26 часа до София. Вече нямам търпение да видя децата. Филипините са невероятни поне ще са през следващите пет години, преди свръхтуризмът да ги преобрази. Затова купувайте банските и нарамвайте раниците, ако искате да видите най-невероятната природа и хора, които са щастливи с простия си начин на живот.

Полезна информация:

• Агенцията за турове с лодка в Корон;
• Агенцията за турове с лодка в Ел Нидо;
• Добре е да вземете непромокаема раница, непромокаеми кейсове за телефони, такива обувки за камъни. Ако имате Go Pro, тук ще можете да го ползвате много и почти за всички приключения;
• Валута – необходими са ви филипински песо. Има ограничение от 10К филипински песо на човек. Не, че някой ни е проверявал на летището, но ние купихме останалата част в долари, които после обменихме в местна банка;
• Виза – не се изискват визи за български граждани. Получавате временна виза на влизане в страната на летището;
• Ваксини – ние не си направихме, защото нещо се чудихме до последния момент. Може би една ваксина за Хепатит А нямаше да е лоша идея;
• Шишета за многократна употреба – ще са ви от полза при пътуването от остров на остров. Има много диспенсъри за вода поставени в повечето обществени сгради, летища и хотели. Можете да си ги носите на обиколките с лодки. Така също ще намалите пластмасовите бутилки, които ще купувате и ще пазите островите.