На път: Пулия, Италия

Пулия се намира в Южна Италия и от известно време набира популярност сред туристите, след като Амалфи и Позитано са прекалено препълнени. Това, което навремето е било недостатък, близостта на хората в Пулия до земята и селското стопанство, сега се превръща в желана част от удоволствието. Да си обграден от природа, да се разхождаш сред маслинови дръвчета, да закусваш с продукти от самата ферма и околността, разходка в малки, приятни градчета, ето това е новото преживяване, на което се надяват всички, които посещават Пулия.

Полетът от София до Бари е директен и трае само един час, което в нашия случай улеснява придвижването с две малки деца. Избирам много симпатична masseria – типична селска къща за района, която е направена на къща за гости с всички удобства. Нашата се казва Fikus B&B и се намира както каза Г. в нищото, но това й е чара. Собствениците Луиза и Франческо са невероятно мили и гостоприемни. Двамата се запознават в Брюксел и с изненада установяват, че са от един и същи район на Италия. Не след дълго се завръщат, за да заживеят в тази красива къща в близост до Остуни, която реновират, в продължение на година. Сега в къщата гордо обикаля малката им дъщеричка, трите котки и двете кучета – Марадона и Марта. Къщата е истинско попадение що се отнася до нашите деца, които искат да тичат на воля, играят сред дърветата и собствениците нямат нищо против.

Пристигаме следобед и се настаняваме. Молим Франческо да ни препоръча вкусни места за хапване и той ни съветва да вечеряме в един от двата му любими ресторанта, които се намират в съседното малко градче Ceglie Messapica. Казва, че единият е “exceptional”, но когато пристигаме Cibus е все още не е отворен, защото е едва 18:30, а ние сме прекалено гладни да чакаме, затова сядаме в Da Franco с масички на самия площад и лампички, които огряват мястото. Още със сядането забелязвам на отсрещния балкон, възрастна баба (нонна), която седи на столче с поглед вперен в площада. Сигурно се опитва да се разхлади, сега, когато слънцето е залязло, но вятърът е крайно недостатъчен, за да раздвижи въздуха. Поръчваме сирена и мезета от района и паста “орекиете” за децата.

На следващия ден закусваме на голямата маса пред къщата на нашите хазяи. Сервират ни плодове и кроасан, а в допълнение имаме избор между сладка и солена закуска, като сладката е мюсли с плодове от градината, а солената е фризела (от итал. frisella). Фризелата представлява кръгъл хляб полят със зехтин и запечен отново, сервират го с чери домати, твърдо сирене и маслини. Най-вкусното нещо, което съм яла.

Поемаме към Полиано а Маре – градът с впечатляващата гледка, която първо излиза при търсене на думата Пулия в гугъл. В началото на септември няма толкова много хора, както през август, когато голяма част от италианците почиват, но навън е прекалено горещо за разходка. Градът е симпатичен с малките улички, с прането по терасите, възрастните хора седнали на малки столчета пред входните врати, любопитни към всеки преминаващ.

Полиано а Маре

Алберобело

По обяд се придвижваме до Алберобело, така популярния град с чудните трули къщички. Трули (от итал. il trullo) са каменни постройки с конусовиден покрив, варосани в бяло. Такива къщички могат да се видят в целия район на Пулия, около пътя или в града, но само тук те са толкова много и толкова добре подредени. Предупредиха ни, че ще има тълпи от хора. Имаше, но не беше кошмарно, което отдавам на септемврийското време.

След толкова обикаляне обещавам на децата да открием място за сладолед и след известно търсене намирам Arte Fredda, което се води сладолед, приготвен с натурални съставки. Децата са доволни и поне временно никой не се оплаква, че навън е адска жега.

Чистернино

После решени да видим още места се качваме в колата, а децата веднага заспиват, но това не ни отказва да обиколим малките градчета в близост. Спираме в Чистернино (Cisternino) и се редуваме да разгледаме града, а той е невъобразимо симпатичен. Изваден от декор на Бенини и “Животът е прекрасен”. Очарователен с изцяло боядисани в бяло сгради, малки улички, в които се загубвам буквално и нахълтвам в нечий двор. Изненадващо стигам до малък площад с гледка към околността. Купувам си ръчно направени шоколадови бонбони от някакво магазинче, защото нали и майките са хора. Споделям ги с Г. и отиваме до Локоротондо, който е толкова близо и носи подобно усещане.

Локоротондо

Късно следобед се прибираме във вилата и без да имаме миг спокойствие се позиционираме на басейна, защото децата нямат търпение. Тъй като издържат разходките без да ги носим и без да мрънкат, басейнът е естествен подарък за тях и страхотно прекарване на оставащото следобедно време. В къщата няма други гости, освен едно семейство холандци с две от трите си пораснали деца, които са някъде на разходка. Те ни разказаха на закуска, че от няколко години живеят във Флоренция – мъжът работи там и много са чували за района. Пътували са с кола дотук, което си е доста път, но пък изглеждаха доста радостни, че са предприели пътуването.

Вечерта се разхождаме в Остуни, още един от градовете в близост и доста по на юг от Полиано а Маре и Алберобело. “Белият град”, както го наричат, защото всички сгради са боядисани в бяло. Откриваме обозначените места за паркиране и плащаме на машината с дребни монети. Вечерта съм резервирала маса в стара масерия в района, която е датира от 1500 г. – Masseria Il Frantoio. Първоначалната ми идея беше да запазя вечеря в Masseria Morosetta, много отдавна набелязана къща за гости, но не приемаща деца под 14 годишна възраст, затова се насочвам към друго място.

Ако искате да опитате традиционни ястия за региона, то Masseria Il Frantoio е за вас. Посрещат ни с питие за добре дошли, после ни развеждат из къщата и двора, докато ни разказват как имението е оцеляло, колко маслинови дръвчета отглеждат, какъв е процеса на приготвяне на зехтин. Менюто ни се струва безкрайно дълго. Започваме с пет или шест предястия и после преминаваме към основните. За децата има детско меню, което ми се струва достатъчно да нахрани възрастен. Храната е просто приготвена, но много вкусна с продукти от тяхната градина.

На другата сутрин след закуска се отправяме към Матера (също Европейска столица на културата 2019 заедно с Пловдив).

Матера

Матера изглежда като връщане назад във времето. Самият стар център е запазил облика си през годините и дори снимат поредния филм за “Джеймс Бонд”, като ехтят изстрели и свистят гуми. Навън напича жестоко и на слънце не се живее. Винаги когато пътуваме носим бутилки за нас и децата. Виждаме чешма и пълним шишета си, плискаме се с вода, за да се разхладим. Въпреки жегата навън все пак има туристи и местни, магазинчетата са отворени, присъстваме и на сватба. Матера много ми напомня на Сиена и пътуването ни преди 5 години до Тоскана.

Наближава обяд и кривваме от главната уличка, за да открием ресторант Il Cantuccio, препоръчан в една от многото статии, които четох. Поръчваме антипасти от региона – мезета, меко сирене, панирани бухти, нещо като лазаня и типичните за района сушени чушки. Аз си поръчвам ньоки от пшенично брашно с боб и сушени чушки – специалитет на заведението и трябва да се опита, както и паста орекиета, която децата много харесват. (от итал. “малки уши”).

После съвсем на близо се отбиваме в Vizi Degli Angeli – сладкарница, малко по-надолу по улицата със страхотен сладолед и десерти.

Децата заспиват на задната седалка, а ние спираме да разгледаме Мартина Франка, друго малко градче в близост до Матера. Красиво е с белите сгради и малкия площад, но Честернино и Локоротондо си остават нашите фаворити в района. Разхождаме се още два часа и после обещано се връщаме на басейна, нещо за което деца са развълнувани.

Децата много харесват къщата, заради животните и свободата, която имат да обикалят и разглеждат. Правят си кораб в клоните на смокинята и тичат на воля из дърветата с маслини. Докато ние разговаряме с Франческо за Пулия, начина им на живот, храната и животът им след преместването. Той разказва, че храната в Пулия е религия. Всичко се върти около нея. Тук все още могат да се намерят автентични места, не нарушили традицията и неповлияни от туризма. Разказва ни за американска двойка дошла му на гости, на която препоръчва Cibus – ресторанта в Месапика. В ресторанта сервират различни видове меса, извън тривиалните – петел, конско, пъдпъдък, овнешко, еленско. Каза че били потресени, но след посещение на ресторанта, били очаровани колко е вкусно. Тази вечер отиваме точно там, за да опитаме и ние тези божествени ястия, за които Франческо говори с жестове и страст.

На следващата сутрин закусваме на масата на нашите хазяи, докато слушаме как Марадона лае. Аз отново избирам фризела – осъзнавам, че простата храна е най-вкусна. Днешният ден е определен за разходка в Лече, доста по на юг от сегашното ни местонахождение.

Лече

Лече е град в Южна Италия с типичните за района бели сгради, построени от варовиков камък, специфичен за района. Доста мек и лесен за оформяне, но и доста податлив на атмосферните влияния и в последните години, видимо се забелязва как се рони, от киселинните дъждове и мръсния въздух. За съжаление няма начин да се съхрани и възстанови в първоначалния си вид, затова повечето фасади на сгради на юг от Лече, изглеждат все едно са били чоплени.

В. проявява голямо желание да държи тежкия обектив и да ни снима. Прави няколко кадъра и след като един е на фокус го хваля, а той доволно се усмихва. До края на почивката иска постоянно да го носи. Не съм предполагала, че ще имаме толкова много семейни снимки.

Torre sant’Andrea

Горещината в Лече и наближаващия час за обяд, ни карат да се качим в колата. Посоката е Отранто, още по на юг. След като се качваме на магистралата, рязко променяме посоката и се запътваме към Torre dell’orso – малко крайбрежно градче на Адреатическо море, популярно сред италианските младежи, заради скалистите брегове и плажове. Обядваме в градчето, но обядът е по-скоро посредствен, после се оправяме на 7 минути от градчето, където се намира Torre sant’Andrea. Драматично оформени скали, ерозирали от вятъра и вълните, които на живо са още по-красиви. Името на мястото идва не от естествените кули (torre – кула от итал. език) образувани във водата, а от крепост от 16-ти век в близост до брега, чиито руини могат все още да бъдат видени.

Grotta della Poesia

После поемаме нагоре и след още 10 минути се озоваваме в “Пещерата на поезията”. Пещера, чийто таван е разрушен и сега напълно открита. Пулсиращо място с много хора, които са дошли да се гмуркат и скачат от високо.

Времето се смрачава и гъсти сиви облаци скриват слънцето, но не завалява. Вечерта вече не ни се обикаля за вечеря, затова избираме заведение в близост до нашата масерия, за което Франческо казват, че готвят типична храна, която италианците ядат всеки ден. Мястото е популярно сред местните хора. Сервитьорите не говорят английски, виното е в гарафи, а пицата и пастата са просто превъзходни. Аз си избирам с патладжан и е най-вкусната, която съм яла досега. Страхотен завършек на петдневното ни пътуване.

В последния ден имаме време до обяд преди полета и го прекарваме във вилата. Да се потопиш в спокойствието на това място, безметежната му простота, шумовете съединени в едно, които правят масерията жива, пулсираща и същевременно приятно място за почивка, за правене на нищо. Ще се върнем отново.

Край

Полезна информация:
*директен полет от София – Бари с wizz air;
*кола под наем от летището, но най-добре запазена преди това;
*масерия, в околността;

Места:
*Разходка и плаж в Полиано а Маре;
*Разходка и обяд в Алберобело;
*Разходка и обяд в Матера;
*Разходка и вечеря в Локоротондо;
*Вечеря в Остуни, Марина Франка;

Заведения:
* Остуни – ресторант на плажа – Lido Bosco Verde;
* Лече – Le Zie Trattoria – традиционна кухня;
* Галиполи – Il Bastione, Palazzo Mosco Inn, Porta Terra 
* Матера – Il Cantuccio и Vizi degli Angeli – сладкарница
* Много на юг – Lo Scalo, LALTRO BAFFO

Torre Saint’Andrea – плаж
Canale del Ciolo – плаж