На път: Норвегия

Норвегия е сурова, на места безлюдна, дива и в този период на годината доста светла, дори и през нощта. Норвегия попадна в плановете ми, след като преди три години виждам снимки от Тролтунга (от норвежки “Езикът на трола”)  – скалата, която се издига на 1100 м надморска височина. Искам да подаря пътуването на Г. за рождения му ден и започвам дълго проучване. Сещам се, че съм виждала снимки на Panic frame travel, обстойно преглеждам програмата им и се записваме. Никога не сме пътували с агенция, но както се разбира Panic frame не са обикновена агенция. Предлагат повече от нощувка в стандартен хотел, всъщност предлагат приключение. Най-доброто време да посетите Норвегия е от края на май до септември, когато застудява и денят отново става по-къс.

Ден преди заминаването купуваме неща, които никога не съм предполагала, че ще притежавам: летен планински панталон, планински обувки, дъждобран, тениски от бързо съхнеща материя. Не вземам никакви рокли, обувки и чанти, защото просто няма да има къде да ги нося.

На летището се запознаваме с останалата част от групата – Ники, Вероника и Борян, който е пилот на товарен самолет. Имаме прекачване във Франкфурт и след два полета, кацаме в Осло. Там ни очакват Стефан и Алекс, които ще се грижат за нас през следващите седем дена. Караваната е чисто нова и има всички удобства. Е, тясно е, но не прекалено. Подреждаме багажа вътре и потегляме. Часът е пет и имаме 6-7 часа до къмпинга, където ще спим първата вечер. Навън слънцето залязва в продължение на час. Ярко червеното, огнено небе озарява хоризонта, но така и не става истински тъмно. Телата ни са изморени, но светлината не ни позволява да заспим. Около полунощ пристигаме в къмпинга. На следващия ден Стефан ни води до водопад без име, който е открил докато се е разхождал в околността. Навън пръска лек дъжд, но не достатъчно, за да ни намокри. Водопадът е пълноводен и водата пада с такава невероятна сила, че се изумяваш от природната мощ. Стефан ни показва бял мъх по камъните, който елените ядат през зимата. Забранено е да се къса и нарушава цялостта му, защото е важна част от екологичната система.

После отиваме да закусим в пещера, скрита от погледа в скалите в близост до пътя. Наоколо е красиво и тихо. Туристите са малко, но момчетата казват, че тук още не е туристическата част. Палим огън на обозначеното място, а Стефан приготвя английска закуска. Чувстваме се като в ресторант с единствената разлика, че около нас пеят птици и водата ромоли приятно. В Норвегия къмпингуването е доста разпространено и дори насърчавано от държавата. Има къмпинги в почти всеки град, а дивото къмпингуване е разрешено на определените за това места. Тук липсват големи и високи хотели, някак всичко се слива с природата и се усещаш, като много малка част от едно по-голямо цяло.

Придвижваме се по туристическия маршрут Geiranger-Trollstigen в западна Норвегия, един от най-живописните пътища в района. Първа спирка е Тролвеген (Trollveggen) или “Стената на трола” в превод от норвежки – вертикални скали с острови върхове в национален парк “Рейнхеймен” (Reinheimen National Park ). Със своята височина от 1100 м стената е била предпочитано място за скачане с парашут (base jumping), но след няколко смъртни случая, включително и на създателя на течението – Карл Боениш, скачането от скалите е забранено през 1986 г. Много интересна ми се стори сградата – информационен център на мястото. Архитектурата е вдъхновена от заобикалящата природа, високите назъбени върхове и драматични скали, а стъклените витрини правят гледката към планината наистина невероятно въздействаща.

След още няколко километра преминаваме по Пътя на Трола (Trollstigen) и достигаме Trollstigen viewpoint, откъдето се открива невероятна гледка към долината и виещия се път. Тук за първи път виждаме повече хора на едно място. На правата отсечка се разминаваме с рижавия норвежки актьор, който играе Тормунд в “Игра на тронове”. Споглеждаме се и чак не ни се вярва. Времето е страхотно, слънчево с красиви пухкави облаци.

Тук дори има сняг и аз благославям момента, в който решавам да си взема скиорското яке, въпреки че през пролетта в Норвегия не е толкова студено. Мястото е красиво с каменистите хълмове, водопадите и мащаба на долината.

Сградата на информационния център привлича погледа ми. Проектирана от Reiulf Ramstad Architects тя се вписва идеално в околната среда благодарение на материалите, с които е построена, а именно бетон и стъкло. Изчистен дизайн, в хармония с природата. Погледът ти се плъзга по водата, преминава плавно през големите стъклени прозорци и завършва в отрупаните със сняг върхове. Чудя се къде е бялата дограма и големите неонови надписи?

Продължавайки по пътя, караваната спира. Момчетата искат да ни покажат водопад и красива гледка. Норвегия е страната на водопадите, ще се убедите още след първия ден. Десетте най-високи водопада в Европа се намират в Норвегия. В началото ми се иска да спираме до всеки един, но после виждаме толкова много, че им се любувам само от колата.

Последна спирка за деня е фиорда Гейрангер (на норвежки Geirangerfjord), един от най-красивите в Норвегия, заради почти отвесните скали, които се врязват във водата. Тук се намират така известните водопади – De syv søstrene (“the Seven Sisters”), Friaren (“the Suitor”) and Brudesløret (“the Bridal Veil”). Мястото е с такъв невероятен заряд. Освен чистия въздух, усещаш цялата сила на природата толкова близо до себе си. Думата фиорд идва от норвежката дума fjǫrðr, което означава “там откъдето преминава той”, “от другата страна”. Една от малкото норвежки думи, които се използват в целия свят.

След толкова интензивен ден изпълнен с невероятни гледки и природа, откриваме къмпинга, който Стефан е избрал. Тук има по-малко хора, по-малко удобства, но има гледка към Гейрангер и възможност за палене на огън. В Норвегия в много малко къмпинги може да запалиш огън, затова винаги търсете позволените места. Изваждаме всичко необходимо за приготвянето на вечеря и Стефан се заема с готвенето. В къмпинга има само една баня, което се оказва неприятната част. Навън е 6 °С, а трябва да си измия косата. По-късно докато вечеряме на брега и се топлим на огъня, осъзнава защо хората харесват къмпингуването толкова много. Борян вади дрона и успява да снима известно време, той внезапно потъва във водата. Вече е 22:30 часа, а навън е все така светло. Успявам да почета книга в караваната на тази светлина, дори без лампа.

През нощта е валяло и сутринта все още всичко е мокро. Отказваме се от разходката с лодка по фиорда и разглеждането на водопадите, заради дългото чакане за следващата възможна лодка и прибираме багажа. Стефан ни прави прословутите си палачинки, както разбрахме от Борян, правил ги е и в Исландия. Тръгваме за Briksdalsbreen – един от най-лесно достъпните ледници в Норвегия.

По пътя за Оден спираме до няколко къщи, които се оказват фотогенични и всички вадим дронове и техника за снимане. Някъде по пътя питам Стефан за по-хубава гледка и те ни водят на най-високия връх на Гейренгер – Далсниба (Dalsnibba). Със своите 1500 м. височина Далсниба е най-високия фиорд в Европа. Пътят до върха е тесен, а отстрани е струпан сняг почти 2 м. висок. Кемперът криволичи нагоре и за момент всички се чудим дали ще успеем да се изкачим.

Горе е адски студено, освен сняг духа и силен вятър. Не мога да повярвам, че е юни месец, а тук цялата природа е застинала в зимна схватка. В Норвегия човек може да се почувства като прашинка. Никъде другаде (може би само в Южна Африка) съм се чувствала толкова незначителна. Поради причини, че си обграден от природа и толкова малко застрояване. Тук на запад липсват високи хотели и сгради.

След два часа пристигаме в долината Брикс (Briksdalen), където имаме преход от около 3 км до ледника Бриксдал (Briksdalsbreen), който е ръкав на ледника Йостедал (Jostedal). Навън отново вали и екипирани с дъждобрани поемаме по живописния път нагоре. Не нося фотоапарат, заради дъжда, затова и липсват снимки от мястото. Минаваме покрай няколко бурни водопада и по камъните се катерим нагоре. Срещаме само няколко туристи на връщане, повечето зле екипирани и мокри. Ледникът е намалял според Стефан, който е бил тук, преди две години. Това е толкова тъжно и отново ми напомня, че усилията ни не са достатъчни и всички, ние, трябва да се стараем повече да опазваме природата. Ако се загледате отблизо ще видите, че ледникът е син, а не бял, заради наслояването и пресоването на снега и леда, в продължение на години или векове наред под собствената му тежест.

На връщане започва да вали по-силно и ние бързаме към караваната. Ще спим в къмпинг Gytri в близост до езерото Олден (Olden). Къмпингът е най-добрия, в който сме били досега. Собственикът разказва, че е бил тракторист преди да поеме къмпинга и го стопанисва от двадесет и пет години. В малко дворче има дори кози и козел. Зареждаме кемпера и Стефан отново ни приготвя петзвездна вечеря – див ориз със скариди, бургери от сьомга и хайвер за завършек. Този път е по-лесно има кухня, миялна и посуда на разположение на къмпингуващите. Дъждът ни съпровожда и на следващия ден и плановете за плаване с дървена лодка в езерото Олден пропадат.

Поемаме на път. Трябва да се придвижим през Национален парк Йостедалсбрен до Aurland. Минаваме през парка и спираме на няколко живописни водопада без име, защото тук са толкова много.

Понеже сме с плаваща програма, както казва Стефан, той ни води до друг ледник, за да компенсира дъждовното време на Бриксдал. Заради замърсяването върху ледника се трупа прах и мръсотия, носени от въздуха и дъждовете. Те полепват по ледника и той вместо бял, на места е сив, за съжаление това привлича слънцето и той се топи още по-бързо.

Следваща спирка е Аурланд (Aurland) – малко градче с живописна гледка, кацнало на фиордите Аурланд (Aurlandsfjord) и Nærøyfjord, но преди това возене с ферибот, около 30 минути. Целта ни е Stegastein viewpoint – платформа, от която се открива неповторима гледка към долината. Минаваме през най-дългия тунел в Норвегия – цели 24 км свързващ Lærdal с Аурланд. Пътят е двупосочен, но тесен и с много завои. Докато бавно напредваме, виждаме аварирала кола в канавката, която допълнително ни забавя. Има нещо магично в Норвегия. Зеленият цвят тук е по-наситен и ярък. Природата е навсякъде, обгръща те, кара те да осмислиш собствената си незначителност. Докато на други места човек е успял да покаже мощ и да я завладее, тук, хората са я оставили да избуи.

Имаме още малко време преди вечеря и решаваме днес да видим най-старата дървена Черна църква (Borgund Stave Church), строена през 12 век. Затворено е, защото е неделя. Иначе църквата е превърната в музей и вече не функционира като църква. Доста психарско място, не знам как е успявало да прикани вярващите да се молят в него. После се връщаме, за да намерим къмпинга, но той е доста препълнен с хора и все с възрастни двойки. Стефан предлага днес да загърбим къпането и да се отдадем на диво къмпингуване, за да можем да запалим огън.

Водят ни до брега в близост до пътя, където малък водопад се влива в езерото. Палим огън, разпъваме масата и столовете, а Стефан се залавя да приготвя неговите вкусотии. Аз помагам със салата, за да не съм съвсем на готово. Менюто тази вечер, освен скара е и зеленчуци с лют сос и печена царевица. Навън е студено, но ние сме добре облечени, а и огънят сгрява. Водата ромоли приятно. Вадят бира и вино от алкохолните запаси, които вече привършват. Отмина още един изпълнен с преживявания ден, но утре е това, което чакаме.

На следващия ден по-много живописен, но тесен път се придвижваме до Ода – градът където ще спим в къща, наета от Panic frame, в която да отпочинем преди големия преход до Тролтунга. Пристигаме късно следобед в къщата. Имаме легло, удобства, голяма веранда, но не успявам да се наспя. Щорите пропускат светлина и някъде към 5:00 отварям стреснато очи с усещането, че сме се успали. Приготвили сме сандвичи от предишния ден, вземаме вода и раниците.

Тролтунга (в буквален превод от норвежки “Езикът на трола”) е скала, която стърчи над езерото Ringedalsvatnet на 1100 м над морска височина. Тролтунга е открита от английски джентълмени през далечната 1820 г. и ако до 2010 г до скалата са стигнали само осемстотин души, то през 2016 г – те са осемдесет хиляди. Големият брой посетители не трябва да ви подвежда, преходът от 27 км в двете посоки не е лесен и изисква, ако не предварителна подготовка, то поне подходящи дрехи и обувки, както и проверка на прогнозата за времето, защото планината е непредвидима.

Начална точка е P2 – паркинг 2 Skjeggedal. Там можете да си оставите колата и с бусче да се качите до P3 Mågelitopp, който е открит преди година. Съветвам ви да отидете рано, преди 8:00 (ако правите прехода преди 15 юни), защото ние сме там в 8:30 и изпускаме бусчето, което удължава изкачването ни с 3 км, но тези 3 км са най-трудните заради нагорнището и стръмното изкачване. Времето е мрачно с големи тъмни облаци. Първите 5 км са най-трудни. Имам усещането, че няма да успея. След като преминаваме блатото срещаме възрастен планинар и сина му. Казват, че на Тролтунга е дъждовно и духа силен вятър. За момент се чудим дали да не се върнем, но по прогнозата виждаме, че по обяд трябва да се проясни.

Пълним си шишетата от поточетата с вода. Водата е много студена и ми изтръпват зъбите, но е за предпочитане пред това да умра от жажда. Има маркировка по камъните на пътя – голяма буква Т. Дъждът не спира, добре че всички са с дъждобрани. Продължаваме, но пътят няма край. Срещаме хора, които са пренощували там и се връщат обратно. Полека, лека небето се прояснява и виждаме слънчеви лъчи да пробиват на Тролтунга. Мислим си, че този път ни се е разминало. Виждаме табела, че ни остава още 1 км, а сме извървели вече 14 км за почти 5 часа.

Ето я пред нас. Точно толкова величествена колкото на снимките. Това официално е най-трудно достъпната забележителност, за която трябва да положа усилия, за да я видя. Но ми харесва. В свят където всичко е толкова достъпно, от лоу кост самолетите до лифтове, които извозват или автобуси, които те оставят пред самата забележителност. Трудно можеш да откриеш нещо, което е запазено само за тези, които искат да се помъчат, въпреки трудностите. Не чакаме на опашка за снимки, предполагам, заради лошото време. Стефан казва, че при хубаво време има изчакване от около 40 минути, за да се качиш на скалата.

А сега ни очаква още толкова време, за да се върнем. Краката ми са адски изморени, но като подхванем темпо и всички се движим заедно, някак спираш да усещаш пулсирането. А и връщането винаги е по-лесно. Пристигайки на Паркинг 3 поглеждаме часовника, който измерва времето и изминатите километри и виждаме, че показва почти 30 км. Вече сме много изморени, всеки от нас. На следващият ден трябва да стигнем до Прейкестолен – отвесна скала с почти идентични размери 25 м на 25 м. гледаща към Lysefjord. Решаваме да пренощуваме на къмпинг в близост до Прейкестолен, но когато изчисляваме времето, за което ще стигнем дотам, а вече е почти 20:00 часа и се отказваме. Освен пътя дотам и прехода до скалата 6 часа в двете посоки, после имаме 8 часа до Осло, а пътуваме в 6 сутринта на следващия ден. Напълно обезсърчени и изморени решаваме да пропуснем Прейкестолен, за да не изпуснем полета до София. Гласуваме единодушно да си почиваме на другия ден и да разгледаме Осло преди полета, което е голяма грешка, тъй като за разлика от Стокхолм и Копенхаген, които много ми харесват, Осло ми се стори не толкова интересен.

Много съжалявам, че не отиваме до Прейкестолен. Щеше да е страхотен завършек на пътуването, но после си казвам, че и без това има още неща, които искам да видя, като скалата Kjerag и островите Лофотен. Нека има нещо, за което да се върнем. И пак. И пак.