Това е непознатата Италия. Да, все още е останала една малка част от нея, която не е туристически пренаселена, утъпкана и все още пази духа на стара Италия с чичкото, който държи тратория и готви без меню и старците в кварталното кафене, които не говорят английски. Саленто е част от административен регион Пулия, но се намира на юг от Полиано а Маре и Алберобело. Там където две морета са срещат, там където италианците предпочитат да летуват през лятото, точно там сме за четири дни по препоръка на Андрей.
С късен полет от Рим (можете да летите до Бари, след което да вземете кола под наем и да се придвижите на юг към област Саленто) пристигаме късно в градчето Morciano di Leuca, толкова късно, че човекът от B&B къщата за гости не ни отваря. Подозираме, че е заспал и след като стоим четиридесет минути отпред, нашият водач Марко ни води в друга къща за гости с колоритното име “Двора на бабите”. Пътувам заедно с Поли и тази вечер са ни отредили голяма спалня. Сутринта ставаме и закусваме на терасата и всичко е толкова приятно. Собственикът сам сервира закуската, която се състои от различни месни дребни сладки и ни прави кафе. Мелиса и Марко имат задачата да ни развеждат и показват региона. Те настояват да се върнем в първата къща (собственикът иска да се извини), а и там с Поли ще сме в отделни стаи. Протестираме известно време, защото “двора” ни харесва, но те са непреклонни. Опаковаме багажа и го товарим в буса. Следва опознаване на местността – първа е църквата Св. Мария ди Лука дел Белведере. Това е красива църква от XVI век, виждали сме хиляди такива из други части на Италия. Започвам да се чудя дали ще има нещо по-интересно или не случайно мястото е пренебрегвано от туристите и точно тогава ни водят в Santa Maria di Leuca – града, който е най-южната точка в тази част на ботуша.
Град Леука, както всички го наричат на кратко, е известен със своя фар, който е втория по големина след Генуа. Построен, за да отбележи преминаването на Св. Петър оттук, по време на пътуването му през Италия. До фара се намира Sanctuary – Базилика De Finibus Terrae построена между 1720 – 1755 г. Градът е наистина възхитителен с гледката от високо, с площада и архитектурата. Казвам си едно уау на ум. Съжалявам, че нямаме време да се спуснем до кея, защото ни очаква обяд.
Следва обяд в типичния за тук, ресторант с ферма, в която произвеждат сами продуктите си. Наричат ги агритуризмо (от итал. език agriturismo). Мястото се казва Sante le Muse и е семеен ресторант, в който храната се приготвя с органични продукти, отглеждани на място. Има работилнички за най-малките, дидактически игри, много свободно място, където да играят децата.
Майката на собственичката на ресторанта – Луиджина ни показва как се прави местна паста – sagne torte. В Италия има около 350 форми на паста. А, това е много! В района имало поверие, че който не умее да приготвя прясна паста трудно ще се ожени. Луиджина действа с бързи заучени действия – приготвянето на пастата изглежда адски лесно. После ни приканва да опитаме с навиването, но само Поли се престрашава. Следва дълъг, пипателен обяд. Тук прекарваме по три часа на маса в опитване на различни предястия и точно решаваме, че сме се наяли и тогава обявяват, че идват основните. Животът, тук, наистина се определя от добрия обяд, а ако оживееш до десерта, то ти си истински герой.
След обяда ни водят в стара масерия (masseria от италиански). Масерии наричат фермерските къщи, къща в провинцията, обикновено в района на Пулия. В тази къща е живяла английската писателка Пейшънс Грей, която пише книги за готвене и пътуванията си из Прованс, Каталуния, Гърция, а в последствие след като се заселва в Пулия и за региона. В тази къща е живяла заедно със скулптора Норман Моментс, чиито скулптори още могат да се видят тук. Сега в къщата живее нейния син Ник и съпругата му. Живеят наистина скромно, да не кажа скотски без електричество. Много ми харесаха нещата, които каза Ник, а именно че регионът на Пулия е обявен за новия рай в статия на Уиз еър, а когато нещо се провъзгласи за рай, цивилизацията го съсипва. “Саленто е красиво, а красотата е крехка”.
После ни водят до Masseria Santu Lasu a Salve построена през 1577 г. Собственост е на професор Винченцо Кацато, преподавател в университета в Саленто. Много ерудиран и фин човек. Къщата е била обитаема до 1970 г., след което е изоставена. Той да я купи и реновира. В момента е обзаведена с предмети от миналия век, които напомнят за отминали времена. Попитах професора тук ли са били повечето неща от обзавеждането. Той ми разказа, че къщата е била празна и той е я декорира използвайки мебели, които са били част от семейното му наследство. Всяка една от стаите може да бъде наета за B&B.
Много ми беше интересно да разбера, че предмета, с който е украсена стената (снимката по-горе) е служел за затопляне на леглата през зимата. Слагали са вътре въглени, а след това са го поставяли под завивките. Това естествено е предизвиквало и доста пожари.
В Пулия доста разпространени са тези каменни къщи (на снимката по-долу), които са били строени като летни вили. В северна Пулия ги наричат труло (trullo от итал. език), а в този район на Пулия им казват паяра (pajara от итал.) и им липсва горната част на шапката. Професорът ни развежда из имота си и ни разказва историята му с плам. Интересно е да се докоснеш до предмети, които цели семейства са използвали преди век.
Следобед имаме свободно време и с Поли се разхождаме из малкото градче Марчиано ди Леука. Търсим аптека, но всички е затворено заради празника. В цялото градче има малко симпатично площадче с кафене, в което се събират местните младежи. Жената от заведението ни разказва, че много държи да не използва пластмаса, за да не замърсява и ни пита дали имаме против да ни сервира вода от кана. Аз, естествено съм очарована. По-късно имаме организирана вечеря в симпатична тратория, в която ни сервира собственикът, с препасана през кръста бяла престилка. Сервира ни различни предястия и докато се храним, италианска част от компанията включваща журналист, радиоводещ и кулинарен блогър, е доста шумна. Обсъждат различни теми, като ръкомахат и разговарят оживено и приятелски, а после Поли ни превежда, че просто обсъждат времето.
На следващия ден ни водят, за да ни запознаят със занаятите, които се практикуват в този район от години. Първо се отбиваме в шивашки цех, където ни показват както старомодните, така и модерните начини за шиене на дрехи. Демонстрират стара машина за тъкане на килими, която работи и до днес, нищо че е на повече от 60 години.
Най-интересната част поне за мен беше дегустацията във винарна Castel di Salve. И преди съм ходила на винен тур, когато пътувахме из Тоскана, но сега имам повече познания (или просто повече опит с пиенето на вина хехе). Винарната е основана през 1887 г. и тук е произведена първата бутилка вино в региона Салве. Винарната принадлежи на една и съща фамалия и до наши дни. Обиколката завършва със следната история. По време на Първата световна война от страх да не загуби виното си, собственикът премества всички бутилки вино в дъното на избата и изгражда стена по средата на помещението. Междувременно войната свършва и той умира без да каже тайната си на никого. Неговият наследник премахва стената след цели 35 години и ако, като нас очаквате щастлив край, в който някой се напива с отлежали вина, ще трябва да ви разочаровам. Откриват вината вкиснати и негодни за употреба. Каква загуба!
В ден трети ни водят в малкия симпатичен град Мартано. Повечето от сградите в него са направени от мек камък, добиван в близост до морето. Заради киселинните дъждове и замърсяването на въздуха, този камък се руши и за голямо съжаление не може да бъде реставриран. По много от сградите се виждат дупки все едно издълбани от деца. Много тъжно наистина. Сядаме на кафе, за да изчакаме всички да се съберат и в сладкарницата ни казват, че тук се прави традиционния за мястото пухкав сладкиш с колоритното име – “гърдите на монахинята” (minna della monaca от итал. език).
И после следва нещо невероятно – езерото Кава ди Боксите в близост до град Отранто. Кава ди Боксите е стара, изоставена мина, в която се е образувало езеро. Наистина е много красиво и нереално червено. Почвата е толкова червена, че оцветява обувките, краката и дори лицата ни. Е, затова помага и силния вятър.
Следва последния четири часов обяд в Саленто и всички сме безкрайно възхитени от Masseria Bandino. На входа забелязвам, че ресторантът е препоръчан от Мишлен. Ястията са прецизни и невероятно вкусни. Не успяваме да се начудим на салатата от плодове със свежо сорбе от босилек – като експлозия от вкусове в устата ти. Продължаваме с предястията, кое от кое по-хубаво, а ние вече сме доволно преяли. Оставаме за кафе и дълги разговори. Никой не бърза да тръгва, въпреки че с Поли успяваме да набележим още поне три места в района (Grotta della Poesia – пещера с пропаднал таван, която изглежда като езеро в скали, Gallipoli – чаровно малко градче, Отранто), които си заслужават да се видят, докато сме тук.
На следващия ден ставаме рано, защото имаме полет до Рим, но знам, че ще се върнем в Пулия още тази година през септември, за да разгледаме и горната част на този толкова интересен регион, неосветен от прожекторите. Има кътчета, които пазят спомени и емоции … това е едно от тях.
Leave a Reply