На път: с. Гела, Родопите

Има нещо специално в тази планина, нещо едновременно пленяващо и трагично. Дали заради миналото, в което е приютявала хайдушки чети или заради настоящето, в което се обезлюдява безславно, но Родопите са място като никое друго. Мирише на борови иглички и пушек. С цвят на шипки и изсъхнала трева. Изпълва с онова смирение, което изпитваш, когато срещнеш непонятна красота.

Хотелът, в който отсядаме се намира в с. Гела – родопско село с 30 постоянни жители. Планираме разходка до Византийската базилика. Искаме да отидем и до връх Турлата, но преходът е 2 часа и не е подходящ за деца, за разлика от базиликата, която е само на 2 км от хотела. Децата подритват камъчета, а аз бера шипки, които са покрай пътя. Църквата, която подминаваме е красива, но смълчана, неприветливо заключена, очакваща по-добри времена. На връщаме срещаме възрастна жена, която е понесла в ръка няколко стръка цветя. Отива до църквата, защото днес е Задушница. Иска да остави цветя на гроба, че “то тук само гробове останаха”. Черпи децата с бонбони, а на мен ми идва да я прегърна. Толкова смалена и отрудена, толкова изтърпяла в живота. Вместо ние да я почерпим нещо, то тя нас. Черпим я с усмивки и дълъг разговор, в който разпитвам за селото, това е всичко с което разполагам в момента.

Следобед отиваме до с. Широка лъка. Помня мястото от преди 7 години, когато с Г. пътувахме за дълъг уикенд. Беше занемарено, почти безлюдно село с олющени, тъжни фасади. След само няколко години, го намираме преобразено и кипящо от живот. Става ми някак приятно. Децата обаче не са в настроение, кой хленчи да го носят, кой мърмори за нещо друго и се прибираме в хотела, за да се любуваме на гледката, докато децата играят футбол на поляната.

На следващия ден отиваме до НАО Рожен, която е на час път от с. Гела. На всеки час има посещения в Обсерваторията с лектор, а входът е само 5 лв за възрастен и безплатен за деца в предучилищна възраст. Обсерваторията е някак застинала в соца, но дори и в това има чар. Лекторът е младеж с чувство за хумор, който разказва на разбираем за децата, а и за възрастните, език. Телескопът в Обсерваторията е най-големия на Балканския полуостров, монтиран през далечната 1975 г. Чудно как за толкова години никой друг не е построил по-голям и по-мощен телескоп, но момчето ни обяснява, че поддържат телескопа, като сменят оптиката вътре. После, след края на тура ни показва гледката към околността от терасата. Подът на терасата е решетъчен, затова не е изненадващо, че малък брой посетители се престрашават да направят пълната обиколка.

Ден преди да отпътуваме се разхождаме по пътя до с. Стикъл. Децата отказват да дойдат с нас и ги оставяме да играят с пръчки в двора с Г. , а аз и сестра ми поемаме нагоре. Вървим по топлия асфалт. Само една кола ни задминава, нарушавайки тишината на смълчаното поле. Лягаме върху тревата и се заглеждам в небето в този топъл ден. Не ме напуска това усещане, че тук природата дава, но и взема. Дава красота на сетивата, но взема като изисква усилия за живот.

Преди да си тръгнем изкачвам стръмния път до параклиса, който е кацнал на края на селото. Тежката порта е затворена, но оградата е ниска и порутена и с лекота я прескачам. Ябълковото дърво в малкия двор е натежало от плодове, едри, узрели. Няма кой да ги обере. Откъсвам две за децата, докато се любувам на гледката и красивия камък, от който е направен параклиса. Има нещо магично в момента, нещо което само планината може да ти даде. Ще се върнем, то се знае.

Край.