На път: Япония – част II

Ако сте пропуснали част I – Токио можете да я прочетете тук

Ден 7-ми от двуседмичното ни пътуване е определено за придвижване до старата столица на Япония. Стягаме багажа и след тричасово пътуване с бързия влак слизаме на станция “Киото”. Вървим пеша до риокана, където ще прекараме две нощувки, докато сме в Киото. Риокан  е типичната японска къща за гости в стар стил. Повечето стени са от оризова хартия. На рецепцията ни посреща усмихнато, бременно момиче в кимоно и ни настанява в стая на втория етаж. В нея няма почти нищо, ако не броим ниска масичка и две столчета без крака. В голяма папка на масата е обяснено като за чужденци как се разпъват и оправят традиционните татами – легла на земята. Молят ни да се събуваме и да носим чехли, когато слизаме долу за закуска. Дават ни и халати тип кимона, които да носим из стаята или докато спим.

Киото

Представях си Киото като запазен старинен град с ниски постройки, много храмове и тишина на всяка крачка. В действителност Киото е много урбанизиран – на места модерен – досущ като Токио и Осака. Всъщност градът започва да се разраства неимоверно преди сто и петдесет години, след като императорът се премества от Киото в Токио. Киото е в дилема дали да поеме към модерното, но безличното или да запази духа на гейшите и храмовете и да рискува да остане назад в развитието си. По смесицата от високи сгради и храмове си личи, че градът все още се лута в търсене на себе си. Това може да ви разочарова, но всъщност разнообразието от гледки, в които се редуват стар и нов свят са необходими, за да се избегне пренасищане от културни и религиозни забележителности. Киото е голям град и разстоянията между различните забележителности не са малки и ще ви се наложи да използвате автобусните линии на градския транспорт. Поне на спирките има безплатен wifi.

На другият ден ставаме рано закусваме във фоайето на риокана, заедно с голямо скандинавско семейство. Една от разновидностите на предлаганите закуски е суши, но някакси не успяхме да привикнем. Първи в списъка със забележителности е Fushimi Inari Taisha – храм с няколко стотин torii (традиционни врати на храмове), които водят до различните постройки в комплекса. Отнема около 2 часа, ако хванеш пътеката нагоре и обиколиш всичките. Районът е смятан за меката на търговията, затова и на всяка врата има надпис с името на фирмата или търговеца направил дарения на храма.

Следва Златният павилион (Kinkaku-ji). Първоначално павилионът е бил предназначен за вила на влиятелен държавник, но след като е купена от шогуна Йошимитсу и по негово желание e превърната в дзен будистки храм след смъртта му. Градините около самия храм са много красиви и са пример за перфекционизъм. Няма нито едно излишно камъче или обрасло дръвче. Пълна хармония между постройката и алеите. Видяхме човек, който подкастряше прецизно клоните на дърветата с ножица. Тълпата е по-голяма отколкото малките криволичещи пътеки могат да поберат. Изведнъж от нищото завалява силен дъжд. Докато успеем да извадим чадърите, той вече е спрял и иззад облаците пече слънце.

На път за Сребърния павилион решаваме да се разходим по улиците пеша вместо с автобус, за да се потопим по-добре в градската атмосфера. В тази част на града липсват големи, модерни сгради. Улицата, по която поемаме, е цялата осеяна с малки антиквариати, галерии, хубави ресторанти, бутикови магазини за ръчно изработени стоки. На една витрина виждаме апетитни японски десерти; решаваме да влезем и да разгледаме. Най-известни са оризовите десерти пълни с подсладена бобена паста. Много използван за десерти е зеленият чай. На вид са изящни, миниатюрни и много красиви, но на вкус (по мое скромно мнение) са леко безвкусни.

Докато разглеждаме нехайно е станало 16 часа. Хващаме припряно първия възможен автобус с надеждата да се придвижим бързо до Сребърния павилион, който е точно в противоположната посока на Златния. Пристигаме в 16:40. Все още е отворено, но на входа ни казват, че имаме само 40 минути да разгледаме преди да затворят. Дали заради късния час, но мястото е празно. Самият павилион не е от сребро, а от дърво. Не е толкова величествен като Златния, но градините тук са още по-красиви. Изкачваме се нагоре по малка пътечка, което се вие покрай поточе с гладки камъни. Стигаме върха. На фона на купола на павилиона там се открива чудесна гледка към града.

На връщане към града си купуваме сладолед със зелен чай. Кафето, което бях харесала, е затворено и решаваме да вечеря някъде около нашия риокан. По пътя спирам симпатична, млада двойка облечени в традиционни кимона и вежливо моля да ги снимам. Тук са прекалено учтиви, за да ми откажат, затова се възползвам докато ми позират. В Киото можеш да си наемеш кимоно за ден на цена от 3000 йени, което е около 22 евро. В следващите дни ще срещнем доста туристи облечени с тях.

Решаваме да вечеряме в едно от заведенията, които ни препоръчаха от къщата ни за гости. Обикаляме криволичещите улички и го откриваме в малък гараж. Храната се поръчва от автомат до вратата. Автоматът ти дава бележка, която подаваш на двете момчета зад бара, които приготвят храната. Има 4-5 стола около бара и с това заведението свършва. Виждаш как приготвят храната на място, докато чакаш да ти я сервират. Раменът, който поръчваме е с много вкусно, ароматно и леко пикантно месо. Приготвят нудлите отделно в голям казан, като всяка порция се вари в отделно алуминиево канче. Смляното месо го овкусяват с някаква прясно приготвена червена, лютива паста. Най-вкусният рамен, който съм яла досега. Сърбаме дружно с още няколко изгладнели японци. Този път ни сервират и дървени лъжици, с които обираме течността останала в купите, след като изяждаме нудлите. Прибираме се изморени от вървенето. Правим си горещ чай на терасата и после разпъваме татамите, като ползваме инструкциите от книгата. Г. решава да се пробва да спи с кимоното, но някъде през нощта го съблича, защото целият се е омотал в него.

Сутринта отново закусваме на дългата дървена маса във фоайето на риокана с плодове с кисело мляко, яйца, препечени филии и бекон. Днес искаме да видим Арашияма, бамбуковата гора и маймуните. В 13 часа сме се записали за чаена церемония и ще ни се наложи да бързаме на връщане, за да не я изпуснем.

Арашияма е квартал на Киото с много красиви луксозни жилища и вили. Храмът Tenryu-ji е най-известния в района. Пред малката алея възрастен човек на около осемдесет години държи гребло и връща камъчетата разместените от минаващите, хиляди туристи. Струва ми се толкова безсмислена работа, но после осъзнавам, че за тях всичко трябва да е в хармония и всяко усилие си заслужава. Излизайки от едната страна на храма, навлизаме във високата бамбукова гора, която води до друг храм.

Не успяваме да видим прочутата вила на японския актьор Окоши Денджиро, която е отворена за туристи, защото ни се налага да бързаме за запазения час за частната чаена церемония. Хващаме автобуса и не след дълго сме в двора на ниска постройка. Там ни посреща Мазуми, нашата домакиня и учителка. Подканва ни да се събуем (както навсякъде тук) и да се настаним удобно на пода. Чаената церемония първоначално се е практикувала от дзен монаси за упражняване на присъствието на духа. Впоследствие самураите възприемат церемонията като фокусиране на ума преди битка. Самата церемония е усъвършенствана от големия учител Sen-no-Rikyu и превърната в най-висша форма на изкуството. Всяка част от чаената церемония е в хармония със сезона или повода от цвета на кимоното на присъстващите до калиграфията на стената. Мазуми ни разказва всичко това на английски със силен японски акцент. След това започва самата демонстрация.

Всяко едно движение е премерено и на място. Няма нищо излишно. С памучна кърпа и отмерени движения Мазуми избърсва всеки един прибор, който ще използва за приготвянето на чая. За церемонията се използва специален зелен чай матча, които се стрива на фин прах. Мазуми ни обяснява, че всеки домакин трябва да отиде до планински извор, за да набави изворна вода за церемонията. Но тъй като вече е трудно да се носи вода оттам, се взема вода от храмовете, където монасите са се погрижили да донесат изворна вода. Чаената церемония може да трае от 2 до 3 часа, понякога и по-дълго. Мазуми сервира сладки, които всеки трябва да опита, преди да изпие своята чаша чай. Тя нежно отмерва точно една лъжичка зелен чай, който поставя в чаша с гореща вода, след което с въртеливи движения разбърква енергично по посока на часовниковата стрелка. Когато чаят е готов, тя оставя чашата пред госта, като се покланя. Всеки гост трябва също да се поклони като поеме своята чаша с две ръце, едната поставена отдолу, а другата отстрани и да завърти чашата на 180 градуса, за да могат всички да се любуват на изрисуваните фигурки по нея. Това е проява на уважение към домакина и към останалите гости. След това чая се отпива на няколко малки глътки. Освен сладки по време на чаената церемония се сервират и други ястия, особено в случаите, когато се сервира по-силен чай матча. Но тъй като сме туристи, минаваме с с по-лекия вид. Голямата красота на чаената церемония е, че всяко движение на домакина показва уважение към гостите си, да ги накара да усетят красотата на предметите, хармонията на движенията и цялостното усещане за съвършенство.

Следобеда се разхождаме из Квартала на червените фенери – Gion. Ако имате късмет, тук е мястото, където можете да срещнете една от всичките 1500 действащи гейши. Проливен дъжд ни съпровожда през по-голямата част от разходката. Крием се под навесите на ниските постройки осеяни с фенери. Наблизо има фестивал и доста хора с кимона се отправили натам. Церемонията е започнала вече и не успяваме да си купим билети. Отказваме се да бродим в дъжда и се прибираме вкъщи.

Осака

Ден 10ти е деня, в който пътуваме от Киото за Осака. Там плануваме да останем четири нощувки. Освен да разгледаме самия град възнамеряваме и да направим няколко еднодневни пътувания. Пътуването между Киото и Осака е кратко, не повече от четиридесет минути. Апартаментът ни е близо до гарата и до метростанция. Собственичката предлага да ни вземе от станция Осака. Движението в Япония е отляво, също като в Англия и настъпва малко суматоха, когато Г. се опитва да се качи на мястото на шофьора. Разполагаме с цял ден да разгледаме Осака. През Втората световна война градът е бил бомбардиран и всички храмове са разрушени. Единствената забележителност в града е Императорския дворец. Това е причината Осака да е пренебрегвана за сметка на Киото, но нашите еднодневни пътувания ще са по-лесни от тук. Оставяме си багажа и се отправяме към Нимба – една от централните улици. За разлика от Токио където всичко е спретнато, мъжете са облечени предимно в костюми, а жените на висок ток, чистотата е безупречна, тук попадаме на улица с много неонови светлини, тълпи от хора в двете посоки, боклуци не липсват. Забелязваме игрални зали с много ротативки, които са пълни с хора и при отваряне на врата шумът отвътре е оглушителен. В Япония има много ниска миграция, както навън така и навътре. Струва ми се странно предвид, че японците изглеждат любезни и отзивчиви, но всъщност са доста затворени като общество и трудно допускат чужди хора, още повече чужденци.

Вечерта решаваме да вечеряме в нашия квартал, тъй като улицата на която живеем е пълна със заведения. Избираме едно, което изглежда доста местно. Менюто е със снимки, на които са изобразени различни риби и морски деликатеси. Рибата е прясна, това си личи по кашоните с риба, които внасят вътре. В помещението има дълги дървени маси с обърнати щайги вместо столове. Пълно е с възрастни японци, които ни поглеждат подозрително. Сядаме, носят ни меню на японски без картинки. Питаме сервитьорката, кое какво е, но тя поклаща притеснено глава, че не говори английски. Накрая гледайки какво носят на хората около нас виждаме, че рибата се сервира сурова или маринована. Във всеки друг случай може бих опитала някое от нещата от менюто, но поради бременността не искам да рискувам. Преместваме се в друго заведение, което Г. си беше харесал. Тук сервират месо от черна крава, с което е известен региона (“wagyu” на японски). Месото е нашарено с равномерни нишки мазнина, като се смята за едно от най-качествените и скъпи телешки специалитети. Говори се, че за да се получи толкова качествено месо, масажират кравите и добавят бира или саке към хранителния им режим. В заведението сервират месото сурово, като ти поднасят нещо като печка с горещи въглени, на която ти да го изпечеш до желаната от теб готовност. За първи път виждам Г. да готви. 🙂

Коясан

Следващият ден е определен за еднодневно пътуване до планината Коя и градчето, което се е оформило около храмовете в района. Първоначалната ни идея беше да пренощуваме в някой от манастирите, но докато организирах пътуването само няколко храма разполагаха с интернет сайтове и както можеше да се очаква нямаха места. Затова, ако решите да предприемете такова пътуване, задължително запазете места поне два месеца преди това.

Пътуването от станция Намба в Осака до Гокурабаши е около 2 часа, защото влакът се изкачва бавно нагоре в планината. От Гокурабаши тръгва въженият лифт, който ви отвежда до Коя за 5 минути. Можете да си купите дневни билети за Коя (Koyasan World Heritage Ticket), които включват влаковете дотам, автобусите из града, както и намаление за входовете на някои от храмовете. Един дневен билет е 2800 йени, което е около 20 евро. Най-много време прекарваме в Kongōbu-ji Temple. На входа ни молят да се събуем, да обуем чехли и да поставим обувките си в найлонов плик, който носим със себе си, докато разглеждаме из вътрешността на храма. Стоим с кръстосани крака в голяма, светла зала заедно с още няколко туристи, докато монаси ни сервират чай на кръгли подноси.

Нара

Нара е град на час път от Осака. Нара парк е голямо зелено пространство, което свързва осем храма. В самият парк свободно се разхождат няколкостотин елена. Отначало присъствието им е доста забавно. Те се появяват от нищото, душат ти чантата, протягат врат за храна. Продават специални оризови питки, с които могат да бъдат хранени. След един час разглеждане вече ти се струват леко досадни с постоянните си опити да ти измъкнат храна. В един от храмовете попадаме на някакъв ритуал – група мъже и жени в бели кимона се смеят, докато член на групата удря с дървен предмет в дървена каца. Така и не успяваме да разберем какво точно правят. Разглеждаме храма Todai-ji, който е най-голямата дървена сграда в света. Вътре виждаме най-голямата статуя на Буда, която съществува. Времето за разлика от другите дни е повече от прекрасно. Разхождаме се дълго, докато става време да хванем обратния влак за Осака.

Химеджи

Замъкът Химеджи е най-добре запазения замък от феодалния период и за нас огромен късмет е отворен на 25 март 2015 г. – две седмици преди нашето пътуване, след като е реставриран в продължение на четири години. Самият замък изглежда внушително още преди да сме се приближили до него. Съставен е от 84 отделно сгради и достъпът до върха е отворен. Изкачваме се заедно със солидна тълпа японски туристи бавно по дървените стълби нагоре. Самият дворец е обграден от красиви градини. Най-интересна е историята на принцеса Сен, която е владетелка на замъка от 1617 г. и потомка на владетел от клана Токугава (прототипът за книгата Шогун на Джеймс Клавел е бил владетел от този клан). Женят я за Хонда Тадатоки, който наследява замъка Химеджи като награда за приноса му в битка на страната на Токугава. По време на Хонда и принцеса Сен замъкът е достроен и завършен. Те имат две деца: дъщеря и син. Синът им почива на двегодишна възраст, а три години по-късно Сен губи и съпруга си, който почива от туберколоза. Следвайки традицията, принцеса Сен бръсне главата си и става монахиня, докато умира на осемдесетгодишна възраст. Периодът в който живее в замъка е описван, като най-щастливия от живота й.

Ден 14-ти е определен за връщането ни към реалността. Заслужаваше си всяка минута, всяка крачка, всяко лутане. Необятна страна, която човек трудно може да опознае за две седмици. Някой ден. Пак. Може би. До следващия път.