На път: о. Крит

Неминуемо стигаме до о. Крит, след всички гръцки острови (Санторини, Парос, Милос, Миконос, Фолегандрос, Скопелос и Скиатос), на които сме били. Крит е голям, наистина голям. Пети по-големина в Средиземно море, след Корсика, Сардиния, Кипър и Сицилия. Толкова голям, че ще ви е необходима кола под наем, ако искате да го обикалите. Летим със самолет до Хераклион, с прекачване в Атина, като за връщането съм избрала Ханя за отправна точка, за да можем да видим и двете половини на острова. На летището в Хераклион вземаме кола под наем. В началото ни предлагат каква да е, но аз настоявам за фиат 500. Жената на гишето се подсмихва и казва, че имаме късмет. Подава ключовете на Г. и със смях казва: “Жена Ви ще е доволна”. На завоите колата започва да скърца досадно. Никаква изненада, защото до едни от най-хубавите плажове на острова, се стига по черни пътища.

Пристигаме в хотела, който е малко след Хераклион в най-източната част на острова, която е и по-малко туристическа. Хотелът е супер приятен, малък, с персонално отношение. Посрещат ни с питие за добре дошли, което съдържа узо, синьо кюрасо и лимон и носи името на хотела Villa Ippocampi. Собствениците Лидия и Никос наистина ни допаднаха. Те всеки ден са в хотела, дават препоръки къде да отидеш и какво да видиш, понякога сутрин ни сервират закуска. Лидия е немкиня, а Никос е кореняк критинянин. Семейството му е собственик на  мястото, на което днес е построен хотелът. Двамата са добре изглеждащи за възрастта си (предполагаме, че са към 65 годишни), финни, сърдечни и безкрайно мили. За момент си представям как са изглеждали на 30, когато са се срещнали и Лидия е преобърнала живота си, като се е заселила на острова. Звучи като красива любовна история, за която не научаваме повече подробности, но може би така е по-добре.

Докато повечето гости на хотела, французи и немци, се излежават около басейна с дни, ние свикнали да обикаляме, поемаме към Vai beach, в близост до най-северната точка. Плажа Вай е известен с гората от финикови палми, които обграждат плажа. Пътуването дотам трае три часа. През 60-те години на миналия век, мястото става популярно сред хипитата, а после привлича все повече къмпингуващи. В момента плажа и прилежащия район е защитена зона и къмпингуването е забранено. Все пак можете да се опънете под палмите на някои от шезлонгите.

Времето се смрачава, след като цял ден се кани, накрая завалява едър, проливен дъжд. Няма къде да се скрием, защото финиковите палми пропускат и забързано се качваме в колата. На закуска в разговор с Никос, става ясно, че цяло лято не е валяло въобще и последната една година е била доста сушева за острова. Водата, която използват за пиене се събира във водохранилище и е на привършване. След всичко казано от Никос, грам не ме е яд, че сме на море, а вали. На връщане спиране до манастир от 13-ти век. Прибираме се в хотела и докато дъждът нежно мокри всичко в околността си, поръчваме по един коктейл на момичетата и изморено опъваме крака. За следващият ден сме планували да продължим разглеждането на северната част на острова. Собствениците ни препоръчват да разгледаме Elounda и Agios Nikolaos и да обядваме в ресторант Kanali. Елунда е малко селце с пищна история през вековете. Ресторантът се намира на о. Порос, свързан с Елунда посредством изкуствен път – канал, построен от френския губернатор на Спиналонга. Пътят е тесен, колкото да се разминат две коли, а от двете му страни вълните се разбиват в крайпътните камъни. Поръчваме много и все вкусни ястия: сепия с фава, ризото със скариди и октопод с фенел, каперси и маслини. Маслините на о. Крит са много малки, сравнение с всички други, които съм виждала. В един момент започвам да се чудя дали е заради липсата на дъждове. Не знам, но четох че са едни от най-вкусни и полезни в Гърция.

След питателния обяд се отправяме на разходка до градчето Агиос Николаос, разположено на брега на морето. Среден по големина град, но с усещането за малък, чаровен такъв. В средата на града има езеро Voulismeni, което е заобиколено от сгради и заведения. Много от местните го ползват като за отправна точка за срещи и разходка.

Ден трети е определен за южната част на острова и един от най-хубавите плажове (топ 3 според мен заедно с Balos и Elafonisi). Пътуваме повече от 2 часа, за да стигнем до него. За наша изненада пътят лъкатуши със завои и скоро навлизаме в каньон Kourtaliotis. Големи стръмни, отвесни скали обграждат пътя. Имам чувството, че се намираме в научнопопулярен филм от бъдещето, в който зеленината ще изчезне. Респектиращо и спиращо дъха е. Паркираме колата на паркинг и очакваме, като всички български плажове, плажът да е зад ъгъла, но ни очаква стръмно спускане около 10 минути, което в никакъв случай не е натоварващо. Напротив! Да се поизпотиш и като награда да получиш тази прекрасна гледка. Още 15 минути по стръмни стъпала, за да стъпиш на плажа, който много напомня на Синеморец и устието на р. Велека, която се влива в морето. Водата в езерото, което се образува от р. Голяма река (Мегас Потамос), е адски студена, но преминаваме от другата страна и се потапяме в морето.

Вече доста огладняваме и търсим ресторант Medousa в Плакия, но се оказва, че е затворено между 14 и 18 и сервират основно за вечеря. Разочарованието ни е краткотрайно, тъй като имам още две препоръчани места в района и веднага поемаме към таверна Mariou. Храната на остров Крит е божествена: семпла, вкусна, наситена. От обикновените таверни, които готвят традиционни ястия до модерните ресторанти. Дали заради слънцето, но ястията тук са адски вкусни, като в тази таверна, която освен всичко друго е кацнала на склона с невероятна гледка към плажовете в далечината. Терасата е притихнала под жаркото слънце. Вече е три следобед и няма други клиенти освен нас. Поръчваме хумус от фава (боб), домашна наденица, критско печено сирене и питка с подправки. За десерт Sfakian pie – нещо като палачинка, нещо като катма и баница взети заедно. Паят е популярен в района на Сфакия, но го предлагат в цял Крит. Пълнен е със сирене и се намазва отгоре с мед. Очаква ни дълъг път наобратно до хотела, където, напълно изтощени, си поръчваме по коктейл, за да притъпим умората и успокоени заспиваме бързо, защото утре ни очаква още по-вълнуващ ден.

Ден четвърти мислим да прекараме в нашата част на острова, защото предишния ден се изморяваме от дългото шофиране. Връщаме се до Елунда, за да се возим на лодка и да разгледаме о. Спиналонга. По препоръка на Никос минаваме по стария път, а не по магистралата. Пътят минава през няколко автентични, традиционни критски села (Kastelli, Fourni), както ни насочват и табелите преди всяко от тях. Наистина има си църква, даже няколко, олющена кръчма с няколко дървени масички, на които са насядали старци с бастуни. Хора, които са били и преди, и сега, защото времето променя и заличава, но оставя следи по стените и спомените. Не можеш да видиш това в туристическите градове и курортните селища, пълни с летовници.

Спускаме се до Плака, където е пристанището с лодките. Остров Спиналонга известен по-скоро като убежище на прокажени, отколкото с много хилядната си история преди това. Стъпваме на острова и започваме дългата обиколка около крепостните стени. Крепостта е построена от венецианците и дори когато османците завладяват Крит, благодарение на високите крепостни стени, те не успяват да превземат този малък остров. По-късно островът е бил убежище на прокажени, всеки един разболял се е изолиран на Спиналонга, където завършва дните си. Въпреки, че е открит лек на болестта през 40-те години на миналия век, колонията е съществувала до 1957 г. Отново сядаме за обяд в Kanali, защото е адски вкусно и защото е близо до мястото където сме. На връщане към хотела поемаме по северния път, който обикаля острова. Никос ни предупреждава, че там няма нищо интересно, но ние сме упорити. Оказва се прав. Няколко изоставени села, лош път, маслинови дръвчета върху каменистата почва. Но това, което прави впечатление е, че дори и изоставените села имат бяла, чиста, варосана църква с гордо боядисани куполи. На о. Крит има 400 църкви. Не по-малко, но може и да са повече. Гърците са силно религиозни и това се потвърждава от всеки един параклис, който виждаме, от всяка църква или манастир, кацнали на някой хълм. Спираме да им се дивим след десетия, който виждаме.

Ден пети е определен отново за дълго пътуване до Ханя и Ретимно. Тази част на острова е доста по-туристическа и има защо. Ханя е красив град с дълга история. Оставяме колата на един от безплатните паркинги в близост до центъра и се разхождаме безцелно. Препълнено е, а е вече септември и както каза Никос: “Краят на сезона – природата е уморена, хората са уморени. Най-хубаво е през май и началото на юни, когато всичко е толкова свежо.” Не искам да знам какво е през юли и август, щом сега е толкова пълно.

Шумотевицата ни идва в повече и сме гладни, затова палим колата и отиваме към Ретимно, но първо обядваме. Отново Никос и Лидия ни дават препоръка. Според тях “Prima Plora” в Ретимно е нещо, което не трябва да пропускаме и се оказват прави за пореден път. Модерен прочит на традиционната критска кухня с органични продукти. За предястие поръчваме “дакос” – това е филия твърд хляб (превежда се като хляб, който се дава на кучетата) с нарязани домати с фета или мизитра (меко безсолно козе сирене) поръсен с риган. Г. заявява, че е много гладен и иска две основни ястия. Пита учтиво сервитьорът ни и той подмихвайки му отговаря, че ребрата и пържолата не са много големи. Настъпва суматоха, когато носят ребрата и ги слагат пред мен. Сервитьорите избухват в смях, когато казвам, че и двете са за него, но той се справя геройски и изяжда почти всичко. Крит, за разлика от повечето гръцки острови, където почвата е песъчлива и е ветровито, тоест сортовете вина, които могат да се направя са специфични и не толкова благодатни. Тук е прекрасно за всички ценители на хубавите вина. В Санторини много ни препоръчваха техните местни вина, но честно казано не си струваха. Крит е друго нещо.

Следобед се разхождаме в малкия град Ретимно, в който има и университет. Красиво е и много по-спокойно от Ханя. Лъха на малко приятно градче, запазило вицианското и турско минало.

В ден шести от пътуването просто оставаме в хотела, за да си починем от интензивните пътувания до различните точки на острова. Утре ни очаква най-дългият преход, когато ще се преместим в друг хотел в южната част. Лежим около басейна, а времето все едно е спряло. Обядваме на 5 минути от хотела, купуваме подаръци от малко магазинче за ръчно направена, на острова козметика.

Ставаме много рано, прибираме куфарите и с малкия фиат 500 се отправяме на 3,5 часа преход до хотел, в близост до Ханя, където ще отседнем в следващите два дни. По пътя спираме в малко, крайморско градче Джорджиополис, което няма с какво да блесне, освен този параклис в средата на морето, до който се стига по тесен път от големи, нахвърляни камъни и е невероятен. Вървим по камъните и вълните се блъскат в тях, като пръскат обувките ни. Красиво е. Следва плажа Елафониси, един от най-красивите плажове, природен резерват и е защитена зона. Не просто плажна ивица, а цяла лагуна със светъл пясък, през която се стига до островчето със същото име. Елафониси е известен с розовия отенък на пясъка, който се дължи на миниатюрни розови черупки. Плажът е почти непознат преди 2014 г., но след като е обявен за един от 25 най-хубави плажове в свет, нещата се променят. Не успявам да снимам заради стотиците хора, които се радват на мястото. Не съм достатъчно луда, за да станем в 5 сутринта и да дойдем, когато е празно. 🙂

Миналата година, когато обмислях пътуването, много исках да отседнем в Casa Cook. Харесва ми цялостната концепция на тази верига хотели, от минималистичния дизайн до вниманието към храната и че тя е начин да си починеш. Предполагаше се, че Casa Cook Chania ще отвори през септември, затова запазих три нощувки и именно там трябваше да сме, но месец преди пътуването се свързаха с мен, че няма да успеят със сроковете и мястото ще отвори едва през 2019 г. Прехвърлиха ни в друг хотел. Хотелът е страхотен, но може би малко по-луксозен, отколкото сме свикнали. Не, че се оплаквам. В един от последните дни от пътуването ни очаква Балос – най-страхотният плаж, който съм виждала. Много се радвам, че го оставихме за накрая. Нещо като черешката на тортата на цялото пътуване. До Балос се стига трудно. След бариерата, на която плащаме вход от 2 евро, ви очакват 10 км черен път. Подминаваме кози, застанали по склоновете, и през смях казвам на Г., че са големи щастливци всеки ден да са на този красив критски плаж. Спираме на паркинг, където оставяме колата, и ни очакват още 25 минути спускане надолу. Все още е рано сутрин и няма много хора. Гледката, която се открива пред нас, е невероятна.

Тук също има на места розов пясък. Водата е топла и приятна, а слънцето все още не е толкова силно. Огладняваме и движени от тази най-непоклатима сила, се отправяме към място, което ни препоръчват като такова, което трябва да се види. Това е Milia – традиционно критско село, в което няма ток, автомобили, интернет и хората живеят както са живяли през миналия век. Всъщност селото се намира високо в планината, дотам се стига по четири километра черен път. Преди тридесет години двама местни, след като селото е било изоставено за повече от четири десетилетия, се връщат в земите на своите предци и събуждат селото отново. Идеята е да отглеждат сами продукцията си, като щадят природата. В момента там има ресторант, в който готвят на пещ, както преди векове. Само че колата ни започва да скърца жестоко още по пътя за Балос. Явно камъните и черните пътища не й понасят. Когато стъпваме на черния път за Милия, Г. се стряска леко и казва, че колата няма да издържи. Връщаме се на главния път и доста разочаровани със странно звучаща кола се прибираме, в хотела. Храната и тук е невероятна. Присядаме да посрещнем залеза, защото утре, когато летим за България, и двамата знаем, че ще имаме по-малко време да се радваме на простите неща.

о. Крит е невероятен заради храната, местата, заради усещането за богатство на емоциите: има от всичко за всеки и едва ли някой би останал разочарован. След всички гръцки острови, които сме посещавали, Крит остана в сърцето ми.