На път: Исландия

Исландия е невероятно, приказно място като никое друго, идеално за любители на природата и извънземните гледки. Исландия е най-щадяща природата страна в света – 99% от потреблението на електричество идва от възобновяеми източници – хидроенергия и геотермални извори. Изключително чисто е и слабо населена, като изключим района на Рейкявик, рядко ще видите струпване на хора.

Това пътуване бе планирано за 2020 г., но заради пандемията го преместихме за 2021 г. и по-добре, че се получи така. Имахме възможност да видим активния вулкан, на който не успявам да произнеса името (Fagradalsfjall), но пък послужи за кулминация на пътуването с кемпери на Panic frame.

След кратък полет през Мюнхен кацаме в Рейкявик, където на паркинга на летището ни очакват нашите “пътуващи домове”. Изчакваме резултатите от тестовете и поемаме по the Ring road.

Има две възможности да разгледате Исландия с кола – да направите малкия кръг (Golden Circle), по който ще видите основните популярни забележителности (Скогафос, Seljalandsfoss – водопада с пещерата, Dyrholaey – черния плаж и Reynisfjara – черния плаж с базалтовите колони) или да направите големия, който обикаля по-голямата част на острова. На изток има толкова много да се види, че ви препоръчвам да останете поне 7 дена и да направите пълния кръг.

Преди да достигнем мястото, където ще пренощуваме спираме да разгледаме Строхкюр – естествен гейзер, който е близо до Рейкявик и е буквално встрани от пътя. Водата, която извира от недрата на земята е с температура 80°С – 100°С, както ни предупреждават табелите на мястото. Разходките около изворите са изцяло на отговорността на посетителите. На всеки няколко минути вода и пара изригват към небето, оставяйки те безмълвен пред силата на природата.

След това спираме да видим първия от многото водопади из цяла Исландия, които са повече от десет хиляди, но само двеста имат имена. Гюдълфос буквално означава “Златния водопад”, дали заради постоянно образуващата се дъга над бързо течащите води или заради популярността си, но този водопад е величествен, заради няколкото нива и силата на прииждащата вода. Вятърът е толкова силен, че трудно снимаме и се задържаме на място.

Gullfoss

След дългия ден и навъртяните километри, около полунощ пристигаме до къмпинга на водопада Скогафос. Заспиваме почти веднага, а сутринта се събуждаме с шума на водопада, който е на хвърлей от къмпинга. Душовете в този къмпинг са с монети, които трябва да купиш от собствениците. За наш лош късмет вечерта пристигаме много късно и те са си тръгнали, което ни лишава от душ, но навън е толкова студено вечер, че може би така е по-добре. Заради пандемията в района на водопада няма никакви хора. Така ще е по целия път на север.

Skogafoss

Само след няколко часа облаците се раздвижват и на тръгване зърваме дъга над водопада. Изкачваме се и улавяме с поглед няколко птици, които гнездят в района. В Исландия навсякъде има табели да не прескачаш загражденията, защото яйцата на гнездящите птици са толкова миниатюрни, че могат да бъдат стъпкани от отклоняващ се от пътеката турист.

Seljalandsfoss

Продължаваме нататък и отново спираме. Този водопад е доста по-различен от всички, които ще видим. Зад него има голяма пещера и човек може направи обиколка около него на 360°C. Сюрреалистично е да видиш водата как тече пред теб и светът е разгърнат на длан.

Поемаме към друго знаково място, за да стигнем до него се отклоняваме от the Ring road. Само на няколко километра се намира арката Dyrholaey с гледки отвъд въображението. На мястото гнездят тъпоклюни кайри, за които само съм чела в енциклопедиите на децата, но нямаме късмет да видим.

Dyrholaey

Точно след градчето Вик, съвсем на близо е друго голяма забележителност е Рейнисдрангар, нещо което трудно бих произнесла без да се запъна няколко пъти, но не бих сбъркала, ако видя на снимка – черен пясъчен плаж с черните скали в океана. Отвесните базалтови колони на плажа, според местния фолклор са се образували от тролове, които са чакали на брега, готови да издърпат минаващите кораби. Били са прокълнати, както са смятали исландците и скоро били вкаменени.

Reynisfjara

Камъните на самия плаж са много интересни, овални и идеално изгладени. На една от табелите преди самия плаж има предупреждение към туристите да внимават с неочакваните, високи вълни, които са опасни за непредпазливите, разхождащи се по плажа хора и стигат много по-навътре отколкото всички очакват. Тук за първи път виждаме малко повечето хора на едно място. Това е най-популярната забележителност на Исландия.

Преди да се отправим към мястото, на което ще прекараме нощта имаме още едно място да посетим каньона – Fjadrargljufur, който става популярен с песента на Джъстин Бийбър – “I’ll show you”. Интересът след публикуване на видеото през 2015 г. е толкова голям, че малко след това каньонът е затворен за посещение, заради туристи, които излизат извън обозначенията и разрушават растителността и флората. За наш късмет след две години е отново отворен и ние успяваме да го разгледаме.

Fjadrargljufur

Поемаме отново на път и се насочваме до мястото, на което ще прекараме вечерта, а именно – Skaftafell е природен резерват, разположен в Националния парк Vatnajökull в югоизточната част на Исландия.

Целият къмпинг е реновиран, баните са нови и е истинско удоволствие, почти като лукс, да се изкъпем след цял ден пътуване. Вече сме много изморени и заспиваме веднага.

Сутринта ставаме рано и докато Стефан ни приготвя фамозните си палачинки се наслаждаме на слънчевото време на опънатите масички пред кемпера. Навън е 5-6 °C, но за първи път не ми е студено. След закуска се изкачваме до водопада Свартифос, чието име буквално означава “Черния водопад”, заради отвесните базалтови скали, които го обграждат. Пътят дотам е преход около 2 км по специално направени стъпала.

Svartifoss

Връщаме се до паркинга, където са паркирани кемперите и поемаме на път за ледниковото езеро Jökulsárlón, което се е образувало от топенето на леда на глетчера Breiðamerkurjökull. Езерото се е уголемило четири пъти от 1970 г. досега. Мястото е красиво и величествено с тези огромни късове лед, но и доста тъжно, че този вековен ледник се топи, заради нашата човешка дейност. Айсбергите, които плуват в езерото и водата носи към океана са различни по размери и се отличават с оцветяването си. Въпреки че те са, както се очаква, до голяма степен бели, повечето също са и електриково синьо, заради вековете наслояване на леда.

Jökulsárlón lagoon

Там където водата от езерото се влива в Атлантическия океан, е и известния Диамантен плаж. Защо е наречен така? Заради късовете лед, които водата изхвърля на брега и светлината, която се отразява по тях, особено при залез. Гледката на снимки онлайн изглежда сюрреалистична с всички нюанси на червено, оранжево и розово, които се отразяват в късовете лед, но през деня гледката е по-различна и сме малко разочаровани.

the Diamond beach

Докато пътуваме из Исландия често виждаме големи стада с коне зад ниски огради. Исландските коне са интересна порода, доста по-дребни са от другите видове и имат големи гриви, особено през зимата. След като няколко пъти подминаваме, накрая спираме да им се порадваме, като не предполагаме, че те ще се приближат сами, за да ни поздравят. Толкова добродушни и доверчиви изглеждат, но се оказва, че затова има обяснение. Исландия е островна държава и има малко хищници, които биха нападали конете. Исландските коне са и доста дълголетни, заради липсата на болести –  около тридесет, четиридесет години продължителност на живот. Има и закон, който налага, че веднъж изнесен от Исландия, никой кон не може да се завърне, за да не върне болести, към които другите животни не са привикнали. Отдавна не се използват за пренасяне на товари, затова съм учудена че виждаме толкова много, но прочитам онлайн, че исландците ги почитат и ги отглеждат основно заради красотата им.

Приближаваме град Вик, спираме да заредим вода и гориво за кемперите и да напазаруваме преди да поемем още на север. Стефан и Алекс имат изненада, тъй като не искат да ни кажат къде отиваме, връзват очите на всички и не ни позволяват да гледаме. Носим се по пътя, а единственото, което усещаме е друсането и приглушения говор с някой. После се оказва, че сме минали бариера и са ни пуснали на това невероятно място – Черната планина. Свалят ни от кемперите и ни водят, хванати за ръце, по пясъка. Свалят ни превръзките и виждаме пред нас тази гледка.

Vestrahorn

Това място е магично, но аз сигурно си го мисля за всяко следващо място в Исландия. Пристигаме по залез. Момчетата от Panic frame ни връзват очите още на бензиностанцията в Хьофн преди отбивката за планината Вестрахорн – Черната планина, за да не видим къде ни водят. Каква изненада настъпва, когато ни развързват очите. Тъй като сезонът още не е започнал и заради пандемията няма хора, ни пускат да пренощуваме до тази величествена планина. Местността е резерват и сме почти удивени, че ни позволяват да нощуваме в кемперите тук. Плажът е частна собственост, но все пак разрешават на хората да се разхождат по него. Разхождаме се дълго в различни посоки, докато чакаме вечерята. Встрани има бариера и езеро с лебеди. Последствие прочитам, че това е изоставена американска база. Подминаваме и се насочваме към скалите. Първо чуваме, а после виждаме няколко тюлена, които играят във водата. Сюрреалистично е, да видиш животни в тяхното естествено местообитание, без тълпа от хора около теб. Снижаваме се, за да не ги подплашим и ги наблюдаваме известно време, след това се връщаме при другите.

На следващата сутрин ставаме за изгрева, който е в 4:50 часа, всъщност аз се успивам и успявам да стана едва в 5:30 сутринта и слънцето вече е над хоризонта. По това време на годината слънцето залязва доста късно и изгрява рано, затова и нощта в пълен мрак е с дължина не повече от три, четири часа.

Приготвяме се и поемаме на път. Пътуваме почти цял ден, но пейзажът е доста еднообразен – поля без растителност покрити с тънък слой сняг. Преди крайната ни цел, спираме за малко до Годафос (в превод от исландски “водопад на Боговете”). Това поне лесно мога да си преведа без речник.

Godafoss

В края на деня най-накрая стигаме до геотермалната зона Hverir в подножието на планината Namafjall. Слънцето бавно залязва, но Г. предлага да хванем пътеката оградена с малки колчета нагоре по билото на хълма. Последват ни неколцина от групата, другите остават до кемперите за почивка. Ще прекараме вечерта в района, така че не бързаме. А горе, залезът става все по-драматичен и това е картината на всички нюанси на червено и оранжево, които ще запомня. Нещо, което не мога да предам на снимките е миризмата на сяра – тежка, натрапчива и задушаваща.

Hverir

От върха гледката е още по-разтърсваща, допълнително подчертана от цветовете на залеза. Залеза по това време на година е доста дълъг, което само удължава усещането за този невероятен момент, на който сме свидетели. Пушещите комини на серните извори и липсата на растителност създават усещането, че си на друга планета.

На следващата сутрин се оправяме към близкото градче да заредим гориво и да си накупим храна, защото ни очаква дълъг път от другата страна на острова.

На път за планината Kirkjufell спираме да видим базалтовата скала Hvitserkur, която някой оприличават на носорог или динозавър пиещ вода. Няма грешен отговор, така че можете да пуснете въображението си на свобода. Мястото е притегателна за чайките и полярните буревестници. Името на скалата означава буквално “бяла риза” и идва от оставените от птиците курешките по скалите. Имената в Исландия не спират да ме изумяват. Тъй като водата подкопава скалата, тя е била допълнително подсилена с бетон.

Hvitserkur

След още часове каране спираме следобед до планината Киркжуфел, която може би помните от Game of thrones. В шести (или седми сезон, може и да бъркам), когато Хрътката и компания отиват на север от Вала и виждат бял бродник. Киркюфел съдържа вулканична скала, но не е вулкан. През лятото изглежда доста по-различно, когато мъхът е зелен.

Kirkjufell

Бързаме да стигнем до Рейкявик, за да намерим къмпинг и да преспим, защото утре имаме ден в града, а сутринта трябва да си направим PCR. Къмпингът, който сме набелязани е напълно затворен, вероятно фалирал по време на пандемията. Става все по-късно, леко притеснени успяваме да открием друг, който работи. На следващия ден се разхождаме в Рейкявик, супер симпатичен град, не много голям, който събира по-голямата част от населението на Исландия. Обхождаме го бързо. Много от нещата не работят заради пандемията.

Ако си в Исландия задължително трябва да пробвате супа от омар. Ние попадаме на супер готино заведение, избираме го, защото има млади местни хора препичащи се на една от масите. Reykjavik Roasters са места със специално кафе. Имат няколко локации, една в центъра. Задължително посетете Omnom chocolate  – работното им време е малко странно, но предлагат освен невероятни шоколади, които правят с исландско, предлагат и сладолед украсен с техните шоколади. Историята и вкусовете, които създават (като този с ечемик и сол от вулкана) са невероятни. Ако не успете да отидете до магазина им, можете да ги потърсите на летището и да зарадвате някой с нестандартен подарък от Исландия.

Следобед искаме да посетим популярния геотермален спа център – Blue Lagoon в Югозападна Исландия, само на около 50 км от столицата. Мястото изисква резервация, защото е посещавана от много туристи, но по време на пандемията не е толкова препълнено. Лагуната не е естествена, а създадена от човека. Басейните са остатъчен продукт от близката геотермална електроцентрала Svartsengi, където горещата вода от дълбините на земята се използва за работа на турбини, които генерират електричество. След това водата се излива в лагуната. Малко след откриването на електроцентралата водата образува басейни. Няколко години по-късно пациент с псориазис се къпе във водата и забелязва облекчаване симптомите си. Впоследствие лагуната става популярна точно с цел лечение и забавление.

Всичко е много добре организирано, помещенията са чисти и луксозни. Има и два ресторанта. Водата е наситено синя, усещането да се къпеш в нея е приятно. Киснем се в продължение на два часа и вече е време да се оправим и да завършим това епично пътуване с активния вулкан, който изригна в началото на годината.

Изригващият вулкан се намира само на 55 км от Рейкявик, затова не е чудно, че въпреки че липсват туристи, то паркингът е пълен. Петък вечер и много от хората идват на разходка да го видят, може би след работа. Навън е студено и духа вятър, но след първите няколко минути се стопляме от движението. Около час вървене по стръмен и труден път ни коства да стигнем до точката, в която вече виждаме вулкана от разстояние. Вървим още, за да се доближим до тлеещата, но вече изсъхнала лава. Невероятно е и сюрреалистично. Като се замисля, че пътуването беше предвидено за миналата година, но се случи тази и нямаше да видя вулкана, започвам да си повтарям никога да не се ядосвам за неща, които не се случват навреме.

Хората си топлят ръцете и дори изваждат наденички, които да препекат на лавата и да вечерят. Пълно е с всякакви хора – има много деца, хора носят палатки, екипировка, за да пренощуват тук.

Правим един обход от другата старана, което ни коства още половин час, но оттам виждаме как изригва съвсем близо. Нереално е да усетиш мощта на природата. Някои предполагат, че вулканът ще спре да изригва скоро и ще започне само да бълва прах и пепел, други смятат че ще продължи да изригва още дълго. Ще поживеем и ще видим. А, аз ви пожелавам да пътувате извън утъпканите пътеки, да се наслаждавате на всяка крачка, да приемате неудобствата, защото от време на време ще можете да видите нещо толкова невероятно в живота си, което да си заслужава.