След Тасмания сме пренаситени от красиви гледки, от суровостта на природата в най-чистия й вид, но австралийското приключение продължава. След кратък полет от Хобарт кацаме на летището в Брисбейн. Планът е да вземем кола под наем и с нея да пътуваме до залива Байрон (около 2 часа), а по пътя да разгледаме каквото успеем. Пътят ни води директно на магистралата и не виждаме почти нищо от околността. Решаваме да спрем в Рая на сърфистите (Surfers Paradise) – град на брега на морето. Още с влизането сме шокирани от високите сгради и тотално грешната представа, която сме имали за този “рай”. Заведението Paradox Coffee Roasters, в което искаме да пием кафе е затворено и моментално си тръгваме отблъснати от високите задушаващи сгради.
Пристигаме в залива Байрън, малко крайбрежно градче популярно със своя фар, модерните малки магазинчета и страхотните плажове. Малко хипарско и по лятно спокойно. Настаняваме се в хотел само с три стаи – Bask and stow, скрито в една от малките улички.
залива Байрън
Оставяме багажа и се отправяме за вечеря към центъра на градчето. Подминаваме няколко редици с летни къщи, притихнали под жаркото слънце. Влагата е толкова силна, чак е непоносима. Шарени папагали прелитат над електрическите стълбове, съпътствани от собствените си крясъци, игриво устремени към синьото небе. По улиците на Байрън бей подминаваме шумни групи млади хора, поели към някои от баровете и ресторантите. Улични артисти са заели места пред модните магазини, готови да забавляват минувачите. Отправяме се към плажа. Слънцето залязва топло обгръщайки насядалите по тревата хора с хиляди цветове. А те пият, слушат музика, разговарят, докато папагалите накацали по високите дървета, образуват какофония от звуци на фона на разбиващите се морски вълни.
Следващата сутрин спим до късно, после закусваме в Bayleaf – типичното за тук място за закуска с авокадо тостове и добро кафе. Всички места са заети от насядали на гъсто посетители. Сервитьорките сноват припряно около масите. Има опашка за места, затова изчакваме търпеливо реда си. Горещината е всепоглъщаща, изморителна, а е още едва 10 часа сутринта. Храната е вкусна, дори адски вкусна. Докато сервитьорката ни взема поръчката някак на бързо, забелязвам малка мивка до стената с шишета и чаши за многократна употреба, оставени на самообслужване. Водата от чешмата, тук, навсякъде става за пиене. В повечето заведения директно ти сервират стъклени бутилки с вода от чешмата, дори не се налага да поръчваш. Това много ме радва. Някъде по света няма нужда да се отказваш от пластмасовите шишета, защото те просто не присъстват в ежедневието.
След закуска отиваме на плаж. Заливът Байрън е известен с хубавите си плажове и високите вълни, които са предизвикателство за всеки сърфист. Забелязвам няколко клиники за рак на кожата, любопитството ми надделява и след като проверявам онлайн се оказва, че всеки трети австралиец страда от рак на кожата. Тук слънцето наистина жари безмилостно. Забелязвам учител с няколко малки деца, които карат сърф. Имам чувството, че всички са родени със сърф в ръка.
Огладняваме и отиваме в Three blue ducks – мястото е голямо, има ферма, в която отглеждат зеленчуци и подправки, с място за игра на открито, ресторант и голямо помещение с магазин, където да пиеш кафе или да работиш. Закъснели сме за обяда, който е до 14 часа, затова вземаме някои от готовите им неща и сядаме да хапнем на голяма дървена маса.
Three blue ducks
Концепцията е страхотна и напълно приложима в тукашната обстановка, където стремежът към чиста храна се налага от клиентите. Three blue ducks имат няколко локации, включително една в Брисбейн и Бронте до Сидни, но научаваме късно за нея. Докато разговаряме залисано, персоналът се приготвя да затвори за няколко часовата си почивка, преди да отвори отново за вечеря. Купуваме си бутилка вино и мезета от магазина им, които ще са нашата вечеря и се отправяме на разходка до фара Байрън, където искаме да посрещнем залеза. Пътеката започва от плажа и ние сме се насочваме нагоре към фара. По стълбите ни подминават бегачи. Пътят криволичи през защитена зона. На плажа Уейтегос все още има семейства с деца, които събират плажните си принадлежности. Вятърът силно поклаща дърветата и носи прохлада в горещия ден. Подминаваме най-източната точка на Австралия, която се намира тук. Дърветата са толкова гъсти, че не виждаме добре фара. След момент започваме изкачването нагоре и пред нас се разкрива страхотна гледка.
фара Байрън
Около фара вече са насядали хора в очакване на последните слънчеви лъчи, готови да уловят момента, в който слънцето казва “довиждане”. Залезът в далечината почти не се различава, но пък фарът е огрян от розово-оранжеви нюанси, като паяжина оплетена от невидим паяк, крехка картина, която ще се промени само след минути. Връщането на обратно е вече по тъмно. Краката ни пулсират от извървените километри, но тази болка е приятна.
Bask & Stow
На следващата сутрин е време да се отправим към Нуса по на север, където искаме да разгледаме остров Фрейзър – най-големият пясъчен остров в света, но преди това закусваме в Folk. Мястото се намира малко извън града, до къмпинг, което го прави спокойно и не толкова заето рано сутрин. Храната е вегетарианска, базирана само на растителни продукти. Излишно е да казвам, че е много вкусно и с голямо съжаление напускаме залива Байрън. Въпреки мръсотията по малките улички, просещите, мястото има особен чар и носи очарованието и носталгично завръщане към 60-те.
Folk Byron Bay
Пътуването до Нуса е около три часа и половина. Двете вечери в това градче ще прекараме в каравана, собственост на германка и италианец, паркирана в задния им двор в плаж Сънрайз – предградие на Нуса хeдс. Откривам я в airbnb и някак ме грабва идеята да заспиваме с шума на вълните. По пътя виждаме изгорели дървета (заради бушуващите пожари на места), но като цяло тази част на Австралия е много зелена и с буйна растителност.
Нуса хедс
Първо се разхождаме из града, който дали заради умората или натрупаните впечатления от изминалите дни, но не ни се струва нищо особено. Настаняваме се в караваната, като преди това на дълго и на широко разговаряме със собственичката Кристина – родена в Германия, била стюардеса, влюбила се в съпруга си италианец и останала да живее тук в Куинсланд. Това е може би първия собственик на имот, от много време насам, който ни посреща лично, който не бърза да си тръгне, а ни разпитва на дълго и на широко, както и ние нея. Бях й писала, че поводът за пътуването е четиридесет годишнината на Г. и тя предвидливо ни е оставила бутилка италианско вино и картичка – безкрайно мил жест за непознат. Кристина не се изказва благо за австралийците. Критикува ги, че не пазят природните си дадености, че всичко опира до пари, че не се интересуват от нещата, които се случват в собствения им заден двор. Изказа се негативно за липсата на културни мероприятия и като цяло липсващо усещане за общност, нещо което присъства в Европа. Отдаваме негативното й мнение на това, че домът й й липсва и с годините тази липса се задълбочава, както самата тя призна.
Плажовете тук са огромни, свършва един и неусетно започва друг. Километри пясъчна ивица, докъдето ти стига погледа. Не случайно Куинсланд е наречен слънчевия щат.
На следващата сутрин сме се записали за еднодневно организирано пътуване до остров Фрейзър. Ставаме в 5:00, за да отидем на срещата. Причината да дойдем в Нуса е именно остров Фрейзър – най-големия пясъчен остров в света. Дом е на дивото куче динго, като мястото е включено в списъка на световното наследство на ЮНЕСКО. Много е трудно островът да се посети без организиран транспорт, тъй като няма пътища и е проходим само по пясъка. Плажовете служат за магистрала, на която дори има знак за ограничение на скоростта. Натоварват ни в автобуса (който е хибрид между автобус и камион) и изминаваме пътят от Нуса до остров Фрейзър по петдесет километровия плаж, преди да влезем в Националния парк.
остров Фрейзър
Не случваме на време и на връщане прибирането е леко страшно. Завалява дъжд още на обяд, пясъкът във вътрешността прогизва и придвижването по пясъчните дюни става много друсащо. Приливът си е върнал част от плажа и автобусът се опитва да избягва вълните, за да не поднесе. Г. заспива по пътя на връщане и оставам сама да се страхувам, дали ще можем да се приберем. Когато се събужда само се засмива на страховете ми, тези хора познават мястото и са правили това хиляди пъти. Дъждът се усилва, а фериботът, на който ни натоварват, изглежда толкова крехък в сравнение с бурното море.
След закуска поемаме по дългия път до Брисбейн, за да оставим колата на летището и да се качим на самолета, който ще ни приближи до Големия бариерен риф. Остров Хамилтън от островите Уитсъндей( Whitsunday) е един от малкото населени острови в Коралово море. Популярен е сред туристите, заради достъпа от него до Кораловия риф и всички дейности свързани с него. Любопитно е да се отбележи, че островът принадлежи само на едно семейство и всичко в него е свързано. Досущ като Албена. Тук можеш да вечеряш в различни ресторанти в продължение на дни, а след това да платиш за всичко това в твоя хотел.
остров Хамилтън
На острова придвижването е само с голф колички, колите са забранени, но това не е проблем, тъй като островът не е голям. На летището ни посреща шофьор, който ни взема багажа и ни вози до хотела. Казвам на Г., че се чувствам като филмова звезда. Има различни опции за настаняване според бюджета, с който разполагате, като всичката необходима информация е на официалния сайт на острова.
Излизаме да се разходим, докато навън е все още горещо. Разминаваме се с групи туристи и стигаме до пристанището, където вечеряме в ресторант с форма на самолет.
Има различни опции да разгледате Големият бариерен риф – по вода с ферибот или малка яхта, по въздух с хеликоптер или хидроплан и под вода. Има опция на пренощувате на понтона, който е на кораловия риф, но затова трябва да сте запазили предварително. В следващите два дена избираме да видим Рифа с голям ферибот (с около 200 души, може би не най-умното решение) и от въздуха (с хеликоптер).
Големият бариерен риф се намира на около час и половина с ферибот и пътуването дотам е сравнително еднообразно и не особено интересно. Фериботът осигурява храна и екипировка за гмуркане, така че почти нищо не ви е необходимо, освен желание. Аз избирам подводницата, за да разгледам рифа, а Г. се нарежда за гмуркане. Леко е разочарован, защото периметърът е малък, а във Филипините вече е виждал същите риби.
Големия бариерен риф
След цял ден в морето се връщаме на острова и се изкачваме до един хълм, от който ни казаха, че има хубава гледка. Разходката е приятна. Белите папагали са накацали навсякъде, не се страхуват и огласят с песента си околностите.
На следващия ден имаме разходка с хеликоптер само за нас двамата. Пилотът е млад, рус австралиец с много лунички, изгорял до червено от непрестанното излагане на слънце. Поставяме вещите си в багажника и аз сядам отпред като човека с камерата. Онемявам, докато наблюдавам гледките отгоре. На излитане разглеждаме островите Уитсъндей, които са наистина зашеметяващи.
А това тук, ако успеете да го видите е Сърцевидният риф (The Heart reef), който е открит от пилот през 1975 г. и оттогава се е превърнал в атракция. Отскоро е поставен понтон в близост, за да кацат хеликоптери. Продължаваме да разпитваме нашия пилот, забелязали сме жълти линии във водата, които приличат на мръсотия, но пилотът ни обяснява, че това е естествения начин на рифът да се самопочиства. Хеликоптерът се клати от въздуха и аз стискам фотоапарата с изпотените си от притеснение ръце.
Част от обиколката е час престой на плажа Уайтхевън, който е с напълно бял пясък и това се дължи на 98% силиция в него. Пилотът ни остава и отива да се скрие от слънцето под дърветата.
плажа Уайтхевън
Пясъкът е толкова фин, че можеш да си полираш бижутата с него. Не задържа топлина и е приятно да се разхождаш бос. Но това, което не пише в брошурите е, че по това време на годината има огромни мухи. Мухи, които не те остават на мира, ако спреш да се движиш. Потапяме се във водата при липса на други опции да се отървем от тях. Времето излита бързо и трябва да се връщаме. Гледката е наистина върховна в тази част и аз за пореден път си казвам, че обичам да съзерцавам отвисоко и да виждам мащабното.
На следващия ден опаковаме багажа и летим до Сидни, за да се качим на полет за България. Имаме цял следобед в австралийската столица, който използваме, за да оставим багажа на летището и да се върнем в Падингтън – квартала, който много ни хареса за ранна вечеря във Fred’s и разходка. Шофьорът на Uber е озадачен, че се разкарваме до града, след като храната на летището е толкова хубава, но ние просто не знаем кога бихме имали възможност да се върнем отново тук.
Най-хубавата част на всяко пътуване е равносметката, а тя е че Австралия изумява с вкусната храна, невероятното кафе и мащабите и природните дадености. Видяхме малка част от всичко и това само ни направи гладни за още.
Leave a Reply