Вече сме посещавали Япония, но като част от азиатското ни пътуване тази година (5 дни в Хонконг, 5 дни в Сеул и още 5 някъде другаде), реших да включа остров Окинава. Направих го, просто защото физически ми се стори много близо до столицата на Южна Корея, в която искахме да се върнем отново.
Единственото, което бях чувала за острова преди да кацнем в главния град, беше, че тук се намира една от най-големите американски военни бази, че наричат Окинава „Хаваите на Азия“ и че тук е най-голямата концентрация на столетници в света. Ако сте гледали поредицата на Netflix Live to 100: Secrets of the Blue Zones, ще знаете за какво говоря. В първия епизод водещият пътува до Окинава, за да изследва причините за това явление. Изводите бяха, че лилавият картоф (бени-имо), който е ендемичен за мястото, съдържа много полезни вещества, а възрастните хора обработват градини, хранят се на пода (което ги кара да стават и клякат по десетки пъти на ден) и се социализират в малки общности.
Кацаме на летището в град Наха и се отправяме към гишето за коли под наем. Момичетата там не говорят английски. Ох, не започваме добре! След дълги обяснения посредством приложение за превод установяваме, че няма как да наемем автомобил в Япония с българските ни шофьорски книжки. Оказва се, че дори и да си бяхме извадили международни такива, шансът пак би клонял към нула, тъй като България и Япония са страни по различни международни конвенции.
Навън вали порой. С два големи куфара в ръце решаваме, че най-доброто място да обмислим как ще се справяме без личен транспорт на този огромен остров, е в някое уютно място за топъл рамен. Човек мисли по-добре на пълен стомах. Крайната ни цел е Накиджин (Nakijin) – на около два часа път на север в по-дивата част на острова, където съм резервирала къща на дърво за първата ни вечер.
Цялото ни пътуване е базирано на това да имаме кола под наем, с която да обиколим националните паркове в Окинава и да стигнем до пристанищата, за да посетим някои от красивите съседни острови. След като става ясно, че няма как да шофираме, хващаме shuttle автобус, който тръгва от международното летище „Наха“, пресича острова и стига до град Наго. Там слизаме и хващаме такси до Накиджин.
Пристигаме късно вечерта. Къщичката на дърво, която съм наела, е страхотна, но всичко е прогизнало от продължителния дъжд. Някак сме отчаяни, че очакванията ни са били прекалено големи. Собственикът радушно ни съобщава, докато вечеряме в малкото бистро и ни поднася храна, че в последните дни вали непрестанно и може би е започнал дъждовният сезон. Таз добра! В Окинава дъждовният сезон обикновено започва доста по-рано, отколкото в останалата част на Япония – често още в началото на май и продължава до средата на юни. На следващия ден обаче дъждът намалява, а ние се местим в страхотното Airbnb на Харуми, която ни посреща лично.
Nakiijin
Два дни след като сме в това чаровно градче, вече не съжаляваме, че нямаме кола под наем. Вървим много, разстоянията са големи, а автобусите на градския транспорт са доста нарядко, но пък вече не вали и успяваме да се потопим в по-бавния ритъм на това вълшебно кътче. Срещаме възрастни баби и дядовци, които ни спират, за да ни питат „с ръце и крака“ откъде сме. Отговаряме „Bulgaria“ с английско произношение, а те възкликват: „Аааа, Булгария, йогурт!“ и кимат очаровани. Благодарение на дългогодишната реклама на фирмата Meiji, която продава „Bulgaria Yogurt“ в Япония от 70-те години насам, почти всеки японец свързва страната ни именно със здравето и дълголетието. Усещането е сюрреалистично – тези отрудени, възрастни хора толкова много приличат на нашите български баби и дядовци, само че се намират на другия край на света.
Харесваме си няколко обикновени, но много вкусни места за ядене, които редуваме вечер:
-
- Usi no ibukuro – страхотни меса на грил и не само;
- Nakijin Tei – супер просто рамен място, но много вкусно;
- 山原食堂Kuni – един човек готви за четири малки маси, каквито продукти има в деня. Много, много вкусно.
- 波羅蜜・PĀRAMITĀ – също много приятно кафене с вкусни печива.
- SOMA cafe – кафене с много вкусна закуска. Мястото е и магазин и рецепция за курсовете по гмуркане.
В една от вечерите се прибираме пеш. Докато вървим по пустите улички, чуваме ясно само звуци от природата – цикади свирят, птички прелитат в далечината. И внезапно долавяме далечни удари на тъпан. Приближаваме се до една зала и необезпокоявани наблюдаваме отвън как група жени, млади и стари, с красиви движения, наподобяващи танц, бият барабани, като всеки удар се слива в обща песен. Толкова е красиво! Значи това правят хората в градчето след работния ден. В този момент истински се радваме, че нямаме кола под наем, защото именно това ни позволи да станем свидетели на тази сцена.
Usi no ibukuro
Вечеряме в Usi no Ibukuro, като пробваме различни видове месо – тънко нарязани и много вкусни. Печем ги директно на грила и си поръчваме салата от водорасли и едамаме. Около нас има основно местни хора, с изключение на двама французи, които разгорещено разговарят. Вече знаем няколко думи на японски и ги ползваме, за да си поръчаме и да благодарим. Сервитьорката ни се струва позната и след кратки обяснения става ясно, че през деня работи в кафенето, в което бяхме сутринта. Колко е малко това градче, наистина!
Soma cafe
В един от дните отиваме в малко кафене в Накиджин – „Сома“, и сме приятно изненадани, че собственичката говори перфектен английски – голяма рядкост в тази част на острова. Тя ни разказва, че дълго време е живяла със семейството си в Индонезия, където са притежавали училище за гмуркане, което поради политическата обстановка по-късно местят тук. Споделя ни колко красива е природата на Окинава, колко много коралови рифове има и как всъщност ѝ харесва, че градчето не е прекалено развито, защото така е запазило своята автентичност и дух. Във всяко заведение в Япония, човек трябва да си събуе обувките, досущ все едно влиза в нечий дом.
В центъра на градчето виждаме зала с популярните машини за пачинко. Ако сте чели книгата на корейската писателка Мин Джин Ли „Пачинко“, вероятно знаете, че корейските емигранти, преселили се в Япония преди Втората световна война заради глада в Корея, всъщност превръщат този бизнес в масов феномен. Макар играта да произлиза от детски играчки, именно корейската общност изгражда съвременната пачинко индустрия, която много японци днес посещават и харесват.
В един от дните хващаме междуградския автобус и се разхождаме до остров Кури (Kouri island). Разхождаме се пеша до скалата с форма на сърце, после обядваме и си купуваме чипс от лилав картоф, който
Kouri island
Heart Rock
Bise-Fukugi Tree Road
Препоръката на собственичката на кафене „Сома“ е да се разходим до Бизе – малко селище на брега на морето, в което има вековна гора с дървета фукуги, вместо да ходим до Мотобу и известния аквариум. Мястото е много чаровно, със спретнати японски къщи, красиви градини и рибари, които прибират мрежите си. Тук човек може и да се гмурка, но времето е доста мрачно, а на тръгване отново завалява.
главният град Наха
През последните дни се връщаме в главния град Наха. Първоначално решаваме да вземем отново шатъл буса, но на спирката спира такси и шофьорът предлага да ни закара на цената на автобусния билет. Веднага се съгласяваме. Шофьорът не говори добре английски, но с набор от двайсетина думи успява да ни обясни, че е на 76-годишна възраст, а жена му е на 78. Той все още работи и спортува всеки ден – основно плуване и бокс. Изглеждаше изключително жизнен и радушен. За поред път се удивлявам колко енергични са японците – хора без възраст!
Разхождаме се до магазина на Pokemon, тъй като имахме поръчки от децата. Връщаме се в центъра, на главната улица Kokusai-dori гъмжи от хора. Улицата е изпълнена с неонови светлини, магазини за сувенири и тълпи, което контрастира рязко с тишината на Накиджин. Напомня ми на Слънчев бряг. Нареждаме се на опашка пред Ramen Danbo и изяждаме по един горещ мисо рамен. Това е едно от най-известните места за рамен в Наха (особено на главната улица Kokusai-dori). Опашките там са легендарни.
Забелязваме деца на видима възраст 6-7 годишни с твърди раници (randoseru), които се прибират или отиват на училище съвсем сами. Японците възпитават децата си на самостоятелност от много ранна възраст. Родителите и обществото вярват, че детето трябва да може да се справя само. Колко интересни са японците!
Rokkan COFFEE CREATORS
Открихме много хубаво специално кафе Rokkan. Много, много ни харесва мястото, момичето зад бара е усмихнато, редовните клиенти са се настанили удобно за чаша хубаво еспресо, а възрастен елегантен господин чете вестник отпред. Купуваме няколко кутии с бисквити със сладък картоф, за да занесем като сувенир у дома.
Вашият коментар