На път: Мадрид

Мадрид. Без определена причина. Просто град, който искаме да видим. Не е Барселона, но не е и очаквам да е. Не се подготвям както обикновено. Прекалено много неща имам да свърша преди да заминем. Казваме чао на Велизар и баба му, и след кратък полет кацаме на летище Adolfo Suárez Madrid-Barajas Airport (по-дълго име сигурно им е било трудно да измислят).

Придвижваме се от летището до нашата спирка. Докато излизаме от станцията на метрото, забелязвам скупчени на групички съмнителни, мургави не-испанци да си говорят, оглеждайки минувачите. Попадна ли сме в старата част на града (както ни обясниха впоследствие), където има доста пакистанци и африканци. Сега разбирам защо хотелът е толкова чист, хубав, в близост до центъра, а цената е толкова приемлива. На рецепцията ни посреща най-усмихнатата девойка на света. Следва весел кикот след всяка нейна дума. “Hola! Откъде сте?” – последва хихикане с широка усмивка. “О, България?!” – широката усмивка се разширява още повече. “Нямаме много чужденци тук освен американци и австралийци. Радвам се да видя хора отнякъде другаде.” – следва още смях и вероятно погледът ми изразява учудване. Успявам да се окопитя. Все пак идвам от България. Тази девойка май не е наясно, че там усмивките са като диамантите – намират се рядко и струват скъпо.

Гладни сме, а е вече 9 часа вечерта. Отиваме в най-близкото шумно заведение и ще съжаляваме за избора си. Заведението е пълно. Около бара стоят хора и пият бира. Мръсни салфетки са разпиляни по пода. Сервитьорът – отегчен, възрастен испанец с голямо шкембе, който не знае думичка английски, ни обслужва разсеяно. Сигурна съм, че го виждам да задремва прав, докато чака следващата поръчка. Храната е в огромни порции, но безкрайно безвкусна. Поръчвам си специалната салата на заведението, а получавам туршия с температура близка до нулата. Оставяме почти пълните чинии и се прибираме в хотела нещастни. Дано утре имаме повече късмет.

На следващият ден използваме мобилно приложение, за да открием прилично място за закуска. Вече съвсем не ви е необходим местен човек, за да опознаете дадено място. В ерата на новите технологии само с едно кликване имате достъп до информация за най-посещаваните заведения във всеки град. В близост до мястото където сме отседнали намиране малко, уютно кафене. Вътре има лавици с книги, мебелите са овехтели, но удобни. Закуската – вкусни кроасани с масло, плодове с кисело мляко и капучино с много пяна. Просто не може да не обикнете Мадрид.

Започваме разходката от главните забележителности на града: Пласа Майор, Кралския дворец, площад “Пуерта дел Сол”, площад “Сибелес”, площад “Пласа де Ориенте” и градския парка дел Ретиро. Вечерта завършваме през вратите на националния музей “Прадо”. Любезно ни посъветваха да го посетим между 18 – 20 часа, когато е безплатно. Озоваваме се на километрична опашка. Явно не сме единствените, които са решили да се възползват. Точно в шест опашката започва да се придвижва бързо. Вземаме си аудиогайдове и не съжаляваме нито за минута. Тук са поместени картини на едни от най-известните художници: Веласкес, Ел Греко, Гоя, Рафаел, Рубенс. Два часа са напълно недостатъчни, но поне покрихме картините отбелязани, като шедьоври.
Всеки квартал в Мадрид е толкова различен, все едно скачаш от филм във филм с нови герои. Декорите се сменят, рязко, без предупреждение, прескачат от стари ниски сгради с ярки цветове, поолющени от времето, към високи сгради, с Макдоналдс и млади безгрижни тинейджъри, кино с дълга опашка (така е, като си нямат Замунда). Следва парк с аристократични алеи, Кристалния дворец, поддържани зелени площи. След това попадаш на улицата с модните бутици – хората са изискани, елегантни, недостижими в лъскавата си обвивка. И точно когато си мислиш, че друго няма с какво да те изненада попадаш в квартал с тесни улици, боклуци навсякъде, по улицата има вадички от течности със странен състав. Мадрид е град с много лица.

На следващият ден решаваме просто да се шляем по улиците. Вкусен, бърз обяд в Меркадо „Сан Мигел”. Голям закрит пазар с всякакви вкусотии: тапас, паеля, вино и масички, на които може да се похапне на крак. Мястото май се посещава предимно от туристи гладни да усетят местния фолклор, но все пак е интересно.

Понеже денят се очертава дъждовен пием дълго следобедното си кафе. Откриваме малко кафене, в което кафето се приготвя от баристи (хора, обучени да приготвят кафе професионално). В помещението има малки дървени пейки, място за колелета, студенти с книги са насядали небрежно, възрастен, елегантен господин с малко, пухкаво куче пие кафето си до нас.

На път за вкъщи се заглеждам във витрина на магазин, пълна с шарени, красиви мебели. Изглеждат старинни, но освежени. Решаваме да влезем и да разгледаме. Красиви столове висят от тавана. Малка масичка за кафе привлича погледа ми. Като на баба ми, ако имах баба испанка. Жалко, че нямам как да я пренеса в България. В съседното помещение се, чува испанска реч и шум от машина. Мирише на дърво и лак за бои. Оттам изскача приветлив млад мъж с очила с дебели рамки и ни поздравява учтиво. Обяснява, че са създали магазина, за да реновират стари неща, които хората от квартала изхвърлят на боклука. Захванали са се с това преди 7-8 месеца и не са очаквали нищо. Постепенно започнали да влизат хора от квартала и да питат дали биха поправили това или онова. “Не си познават вещите, когато ги видят готови” – казва с усмивка на уста. Пита откъде сме и ни дава много полезни съвети за обиколката ни. Препоръчва ни да разгледаме Сохо – интересен квартал, в който се събират предимно млади хора и студенти. Има хубав любим ресторант, в който може да обядваме. Тръгваме си с приятно усещане от срещата и голяма, ръждиво-жълта буква “А”, която си купуваме. Била е част от надпис над някой магазин през 60-те, сега ще краси нашата лавици с книги, за да ми напомня за Мадрид и нечия осъществена мечта.

На третият ден от пътуването купуваме билети за Толедо – старата столица на Испания. Намира се на 75 км от Мадрид. Има бърз влак, който за тридесет минути ви стоварва на малката, изрисувана с мозайки жп гара. С малко повече късмет и билетче за автобус се придвижвате към центъра на града, където е пълно с забележителности. Старинно и красиво e. Жълтеникаво-червените тухли, тесни улички, сувенири изнесени на улицата, хоризонт с красиви гледки. В контраст с всичко това в центъра на града са насядали по масите на Макдоналдс отегчени тинейджъри докарани с училищните автобуси, цъкат на телефоните си и разговарят шумно. На входа на музея на Ел Греко (там е починал) има дълга опашка от предимно възрастни японски и американски туристи чакащи да влязат.

Преди да си тръгнем от Толедо влизаме в магазин за сирена и колбаси. Бутове опушен хамон висят от тавана. Вземаме си по нещо за вкъщи и напълно изтощени от часове обикаляне, решаваме да вечеряме импровизирано в хотела с чаша вино. Остава ни още ден, в който просто ще се шляем по вече утъпканите улици. Както ни каза един испанец: “Барселона е град с красиви сгради и запленяваща архитектура. Тук, няма да видите нищо от това. В Мадрид притеглящ е начина на живот, хората, усещането.” Напълно се съгласих с него.