На път: Ню Йорк

Това беше най-спонтанното пътуване, което сме предприемали. Обикновено всички планове са разчертани, направени още в началото на годината, но Ню Йорк изниква, след като виждам, че Бруно Марс е бил на концерти в Европа и съм пропуснала този факт. Г. обожава Бруно, децата също. Решавам да отидем на концерт, за да зарадвам Г. Избирам Ню Йорк, защото е един от тези градове, които виждаш по един начин на 20 години, а по съвсем друг, когато си на 30.

Купуваме самолетни билети и билети за концерта. Тогава се заемам да открия място за спане, а после се сещам, че ни трябват и туристически визи за Щатите, а имаме само месец и половина до пътуването. Септември и октомври са предпочитани месеци за посещение на Манхатън. Няма нужда да чета публикации, ориентирам се по цените на нощувките. След дълго ровене в сайтове на хотели и апартаменти под наем се спирам на апартамента на Тана в airbnb. Лофтът е споделено пространство, но заради местоположението (Трибека – модерен квартал на Манхатан), големината и дизайна – цената му е същата като на самостоятелно жилище. Запазвам го, защото всички коментари сочат, че собственичката е интересна, отзивчива, работи в ресторантьорския бизнес и дава много добри препоръки за заведения. А както всички знаете, ние обичаме да ядем. За нас храната винаги е била важна част от преживяването на едно място.

Остават визите. Подготвяме формулярите, плащаме таксата за разглеждане на документите, правим си снимка и в уречения ден, се явяваме в Американското посолство. Не носим нищо, освен снимките и май сме единствените, но после става ясно, че ако си попълнил всичко и си пратил формата, не се и налага. И двамата с Г. сме били на бригада в Щатите, като млади и сме напуснали страната навреме. Не знам дали е заради това или защото работим в американска компания, но интервюто трае не повече от 5 минути. Визите заедно с паспортите идват, след два дни и сме готови за път.

Имаме прекачване на парижкото летище и след 6 часа там, се качваме на самолета за Ню Йорк. Пристигаме към 22:00 часа местно време, а в България е вече сутрин. Телата ни са изморени, но и свежи едновременно с това. Използваме метрото от летището и се отправяме към Трибека и апартамента на Тана, в който по случайност тази вечер има някой. Тана е австралийка на около петдесет години и от 7 години живее в Cъединените щати със сина си. Мести се в Ню Йорк заради съпруга си, който е вече бивш. Това ни го разказва една вечер на по чаша вино, в редките случаи, в които я виждаме в апартамента. За 8-те дни на престой я засичаме само два пъти и още два пъти виждаме сина й и съквартиранта им. Лофтът е с петметрови тавани и е почти 200 кв. Артистичен, точно като собственичката си, която ни посрещна с прилепнала тениска, дънки и високи токове. Косата й късо подстригана, леко заметната назад и въпреки изморения си вид отзивчиво сяда на бара при нас, за да ни разкаже за живота си и да чуе нашата история.

Леглото е най-мекото и удобно легло, на което съм спала и едва отварям очи в 10 сутринта, докато Г. е станал още в 6, защото вече го мъчи часовата разлика. Няма търпение да се оправим и да закусваме. Времето е повече от чудесно, разбирам защо есента е предпочитаният сезон.

the Butcher’s Daughter е модерен ресторант за брънч и хапване през целия ден. Всъщност има няколко такива из по-хубавите квартали на Манхатън. Този е в Нолита. Названието на мястото е иронично, защото там се сервират вегетариански ястия (plant-based все още не знам как се превежда на български). Основателката е интериорен дизайнер и сама е проектирала интериора. Вплела е индустриални елементи (бетонните подове, стоманените куки) с по-меки земни материали като сурово дърво, бели тухли и много зеленина. 

После се разхождаме из Сохо и Нолита. Два страхотни квартала с всякакви места за ядене, магазини, кафенета. И тук не липсва типичната за Ню Йорк многолика страна. Странните миризми по улицата, сирените от линейки, полицейски коли или строителни машини. Градът е в шумен ремонт, който никога не спира. Знаците за ремонтни дейности са навсякъде. Вадичките със съмнителни течности до тротоара – също. Дори и най-хубавите квартали имат своите сиви, мръсни улици. Докато се разхождаш и завиеш зад ъгъла никога не знаеш какво следва. Отбиваме се в The Urban backyard – малко, кокетно заведение, което сменя декора си според сезона. Много снимано сред нюйоркските инстаграмъри, но не е препълнено, а кафето е специално и много хубаво.

Продължаваме разходката из Нолита и естествено стигаме до най-красивата уличка с хубави кокетни магазини. Не мога да дойда до Ню Йорк и да не посетя магазина на Sezane, който ме следва в инстаграм знае, че съм луда по тази марка за дрехи. Красива френска мода на достъпни цени, без посредници. Г. ме чака търпеливо, докато меря няколко блузи и рокли. Гледайки го как отегчено е седнал на един диван пред пробните, се сещам за видеоклип, който скоро гледах, за мъже, чакащи пред съблекалните на Victoria’s secret – някои заспали, други припаднали, и ме напушва на смях.

В съседство е магазина на Aeshop – австралийска марка за чиста козметика. Интересното в магазина е, че стената е направена от стари броеве на “Ню Йорк таймс”. После научих, че във всеки магазин, който марката отваря, поставя нещо характерно за града или държавата, като винаги избират местен дизайнер, за да отдадат почит към историята, общността и културата. Например в магазина в Сингапур от тавана висят безброй влакна от кокосов орех, създаващи въздушен ефект, все едно полъх на вятър.

Преди време бях попаднала на статия, която разказваше за стари релсови линии в сърцето на Манхатън. След дълга дискусия какво да бъде бъдещето им, надделява идеята, мястото да бъде превърнато в градско пространство с много зеленина. The High line е парк в сърцето на града. Ландшафтни архитекти се заемат с мисията да превърнат мястото в живо, приятно пространство. Естествено продължение на избуялия живот започнал, след изоставянето на релсовия път и изваждането му от експлоатация. Много нюйоркчани се разхождат или се хранят там в обедната си почивка. Има много туристи, дошли да разгледат. Мястото е истински оазис с всякакви редки видове насекоми, дървета, храсти и пчели. Вечер правят концерти и опера в пространството и си представям, че е божествено. Преди да се изкачим по стъпалата и да попаднем в тази джунгла се отбиваме в друго известно заведение Citizens of Chelsea. Ядем шакшука и бургер. Храната е интересна и вкусна. Естествено, както повечето хубави кафета и това е австралийско. Както не за първи път ви разказвам Мелбърн и Австралия, като цяло са в момента меката на специалното кафе. Надявам се догодина най-накрая да отидем и тази част на света. 

Вече е 16 часа и трябва да се ориентираме, ако искаме да отидем навреме за концерта на Бруно Марс, който ще бъде в Barclays Center в Бруклин. Оставяме си багажа и фотоапарата в апартамента и след няколко спирки на метрото се озоваваме пред залата. Отпред вече има километрична опашка. Концертът е великолепен. Местата се оказват близо до сцената и го гледаме на метри от нас. Бруно се раздава, пее и танцува като за последно.

На следващия ден ставаме рано, защото много искам да посетим МОМА – the Museum of Modern Art. Вълнувам се за това посещение, защото не винаги разбирам изкуството, но знам, че разбирането му също се възпитава. Имам желание да видя музея още времето, когато там през 2010 г. се провежда пърформънса на Марина Абрамович – The Artist Is Present, където тя провокира публиката, като стои неподвижна на стол с часове, докато пред нея сядат напълно непознати посетителите и я гледат в очите. Най-силният момент при откриване е, когато срещу нея сяда не кой да е, а Улай – друг велик артист и нейната най-голяма любов. Двамата имат бурно минало, в което са живели и творили заедно. Моментът е невероятен, наелектризиращ и изпълнен с емоция, докато тя се разплаква. Можете да го гледате на този линк.

На първия етаж са разположени макетите на архитекта Bodys Isek Kingelez от Конго, който по невероятен начин пресъздава архитектурни скулптори наподобяващи градове. Направени са от отпадъчни материали, от хартия, картон, кламери, всякакви опаковки като кибрити “Зебра” и кенчета от “Кока Кола”. На интервю, което тече на един екран, авторът казва, че ние, хората, вече рядко изработваме нещо с ръцете си, а това според него е безкрайно тъжно. Много впечатляваща е градината на музея, която е със свободен достъп. От всички страни са надвиснали високи сгради, а зеленината вътре е приятна за окото. Има разположени скулптори, около малко езерце. По-късно излизаме от музея и се спускаме по Таймс Скуеър, за да стигнем до Уест Вилидж. През повечето време се разхождаме пеша и много рядко ползваме метрото. Искаме да усетим града, миризмите, да огледаме, открием нови неща. Таймс Скуеър е точно това, което не харесвам: високи стъклени сгради, шум, задръствания, прекалено много хора. 

Бързо се измъкваме и отиваме към един от най-хубавите квартали в Манхатън. Тук има доста френски магазинчета, бистра, чува се френска реч по улиците. Вече сме много гладни и след като не можем да открием никое от заведенията в списъка ни, сядаме в La Boucherie. Залагаме на френски ястия като лучена супа и пате. Вече сити се разхождаме из малките, супер подредени улички и се дивим на украсите по стълбите. Листата са шарени и навън е още доста приятно. 

Не можем без кафе и ето ни отново в the Butcher’s daughter, този път в Уест Вилидж. Интериорът е различен, но стилът е същия. Даваме си още време да се разходим из квартала. Тук е сниман сериала “Сексът и града” и “Приятели”. Влизаме в магазин за играчки в съседство. Омагьосана съм от всичко вътре от дървените играчки, пъзели, картички. Желанието на децата е да им занесем звезди, затова купуваме по един подарък и една звезда свещичка. Нищо друго не отговаряше на изискването.

Лека-полека се прибираме в квартала. Трибека е доста разнороден от модни улици до супер шумната и пълна с евтини магазини ул. “Канал”. Някой е нарисувал сърчица по цялата улица дори върху канавката с разлята странна течност. Това толкова добре обрисува Ню Йорк – нещо невероятно до нещо битово. 

След като сядаме в Two hands в близост до апартамента ни, където носят капучино с поръска какао, която ние с недоумение връщаме, Тана ни препоръчва друго заведение за закуска Banter с хубаво австралийско еспресо. Авокадо тостовете са огромни и невероятно вкусни. Една от най-хубавите закуски, които имаме тук. Greenwich village е доста приятен жилищен квартал в близост до Трибека и закуската в “Бантер” ни дава възможност да го разгледаме. Съвсем наблизо е Нюйоркския университет и Вашингтон скуеър парк. За втори път минаваме оттам и е много приятно. Млади хора са насядали по пейките, удоволствие е да ги наблюдаваме, как учат за изпити или разговарят разпалено. 

Следващата ни спирка е the MET – The Metropolitan Museum of Art. Обожавам музеи напоследък. Докато бях на 20 ми беше досадно да разглеждам, сега обичам обстановката. Не само заради експонатите, а заради светлината в помещенията, пречупена с цел да засилва ефекта върху картините. Заради линиите и архитектурата, заради белотата и красивите тонове. Има доста впечатляващи неща в този музей и честно казано един ден няма да ви стигне, за да разгледате всеки един експонат. Ние се движихме по картата с подчертаните “трябва да се видят 20 обекта”. Най-много ме впечатли картината на снимката по-горе. Това са Антоан Лавоазие и съпругата му Мари-Ан-Пиер. Той е бил френски химик, обявен е за основател на съвременната химия, но тя е тази, която освен негова съпруга е и помощник при големите му открития. Забележете как на картината кракът му е продължение на нея самата. Двете фигури изглеждат като едно цяло, защото художникът Жак Люис Давид ги вижда така. Струва ми се адски романтично. 

Вечерта съм запазила места в Ines bar  на покрива на Wythe hotel в Бруклин, а преди това запазваме ресторант в близост Chez ma tante (“При леля ми” от фр. език) с доста добри ревюта. Тук на повечето хубави места трябва да се направи резервация. Хубавото е, че това може да стане лесно, чрез приложение или на сайта на заведението като попълните формата. Вечерята е страхотна, виното също. Придвижваме се бавно до руфтоп бара. Навън е доста тъмно, но е петък и в този район е пълно с хора и коли. Очевидно е пълно с нощни заведения, въпреки че мястото изглежда като индустриална зона. Барът изглежда празен, навън е студено. В далечината се виждат светлините и сградите на Манхатън. 

В неделя ставаме рано заради часовата разлика. Чувстваш се изморен, не ти се става, но още в 6 си отворил широко кръвясали очи и нищо дори въртенето цял час, не може да те накара да заспиш отново. Ставаме и се отправяме към Бруклинския мост. Навън леко ръми и въздухът се усеща още по-задушен, заради влагата. Доста хора са станали рано да тичат и на алеята за колоездачи се образуват задръствания. В самото начало на моста, където колите са успоредно с пешеходците, въздухът е тежък и мириши на газове, затова се учудвам, че толкова хора тичат точно тук. После се изкачваме над колите и мостът е само пешеходен. Високите сгради на Манхатън са обвити в мъгла. Преминаваме от другата страна на моста и стигаме до така наречения квартал “Dumbo Brooklyn bridge”. Мястото има хубава гледка и естествено е окупирано от фотографи и модели дошли да се снимат на фона на моста. 

Вече сме много гладни и правим грешката да отидем в Egg shop, в Нолита. Има списък с чакащи, защото помещението е малко, а и е неделя. The Butcher’s daughter е от другата страна на улицата и също е пълно, затова оставаме да чакаме 20 минути, за да се освободи маса. Масите са малки, почти няма място да се завъртиш. Яйцата са прилични, но нищо феноменално и като цяло се храним бързо, защото е пълно и шумно. Не успяваме да се насладим на закуската и изхвърчаме навън. Днес е ден без програма, затова се разхождаме из вече познатите Сохо, Уест Вилидж и Нолита.

Пие ни се хубаво кафе и се отправяме към Salt water. Отново австралийско кафене за специално кафе. Мястото е малко и сервират основно за навън. Знаете или може би не, манията ми да пестя ресурси. Никога не купувам кафе в чаши за навън, но в Ню Йорк е предизвикателство, тъй като тук дори и да не искаш ти слагат всичко за навън. Чашите, сламките и капачетата се раздават като нужни за оцеляването аксесоари. Малко се вкисвам и Г. ми прави забележка, че такива неща ще ни съсипят, но аз съм упорита.   

Излизаме навън и отново сме в любимия Уест Вилидж. Търсим неоткрити и невидяни от нас улици. Отново минаваме покрай известната книжарница “The Three lives&Company“. Тази книжарница съществува повече от 40 години. Името й е взаимствано от първата публикувана книга на Гертруд Стайн. Книжарницата е известна с това, че в нея може да се намери всяка книга, независимо от жанра. Вратите на книжарницата са широко отворени като ръце, които приканват за знание. 

Вечерта съм направила резервация в Refinery rooftop bar. Докато се качваме с асансьора до бара на покрива, се чудя дали масата ни ще бъде достатъчно хубава, за да се насладим на гледката, но когато прекрачвам прага, виждам, че целият покрив е прибран и реално сградите са надвиснали, а нощта е нахлула в помещението. Приятно топло е въпреки отвореното пространство. Имат вкусни хапки, с които се засищаме, докато изпиваме бутилка “the Snitch” (точно както филма :)) от the Prisoner wine company. Ох, толкова яко наименование. Мисля, че завършихме това пътуване подобаващо. Наздраве за хубавите есенни вечери, за Ню Йорк, за градът с много лица, в който ми харесва да се разхождам, но не съм сигурна, че ще ми харесва да живея. Cheers