На път: Кападокия

Пътуването до Кападокия ми се върти в главата още откакто В. е на две години и налепяме по детската му стая няколко стикера с летящи балони. Струва ми се като добра идея за семейна екскурзия, затова запазвам самолетни билети до Невшехир с прикачване в Истанбул за четирима. Има и добри екскурзии с агенции, но аз държах да сме в този хотел с гледка към Гьореме. Няколко дни преди самото пътуване пиша на хотела за организиране на полета с балон и те ми връщат отговор, че не се допускат деца под 6-годишна възраст, което доста ни разочарова. След като ефектът от отказа отминава, сменяме въодушевеното си обяснение за пред децата, че отиваме в един приказен град и там ще гледаме балони.

Преди самото пътуване се заливам с вряло олио по лицето и ръката (дълга история, но може би сте в течение ако следите инстаграм; това е и причината все да съм с шапка на снимките), след което В. вдига температура в деня преди тръгване. До сутринта на 4-ти май не знаем дали да пътуваме, но все пак се стягаме и с два пълни куфара, и две въодушевени деца се качваме на самолета за Истанбул. Сезонът в Кападокия започва през месец май, а от юни вече е силния сезон, който продължава до септември. Бих ви посъветвала да избягвате силния сезон заради препълнените хотели, а и най-вероятно ще липсват места за летене с балони.

Пътуването минава с малки спънки: закъсняваме за полета от София заради авиошоу на летището и изпускаме полета за Невшехир. След няколко часа прекарани на летището в Истанбул ни качват на следващия възможен полет. Летището в Невшехир се намира на 40 км от Гьореме. Предварително съм уговорила споделен транспорт от летището до хотела. Човекът ни очаква с табелка “Ганева” и с усещането за вип персони се качваме в микробуса с още няколко туристи, които са отседнали в други хотели. Развозват ни по калдъръмените стръмни улички, където не бих предположила, че може да мине кола, още повече минибус, но тук шофьорите са свикнали и демонстрират завидно чувство за ориентиране. В хотела пристигаме на свечеряване и гледката заслужава да бъде снимана, макар че която и да е снимка не може да пресъздаде емоцията.

Кападокия е наименованието на историческия регион в Централната част на Турция. Основните градове с забележителности са Urgup, Göreme, Guzelyurt и Uçhisar. Ако искате да се качите на балон, е най-добре да отседнете в Гьореме, понеже излитат точно от околността. Те летят всеки ден, освен ако не вали и не духа. Първите два дена нямаме този късмет, понеже е ветровито. Но това не значи, че в околността няма какво да се прави. Целият район е осеян със забележителности, дължащи се на природните особености на района и древните заселници по тези места. Това, което харесвам в турците е, че винаги са отворени да ти предложат нещо, винаги ще се намери начин. Никога не отказват, способни са да преобърнат света за клиента. Уреждаме си частен тур с микробус и шофьор, който да ни разведе из района и да ни покаже основните забележителности.

Преди тръгване закусваме с обилната закуска сервирана в залата на хотела (винаги се учудвам от количествата, които турците предлагат: прясно изпечени кифли, няколко вида яйца, всякакви сушени плодове, мюсли, нарязани зеленчуци, не липсваше почти нищо). Когато си в Турция най-добре е да си поръчваш чай вместо кафе, освен ако не си любител на турското кафе. Турците са всеизвестни с пиенето на чай. Винаги се налива 2/4 чай към 2/4 гореща вода. Аз го пия с две бучки захар и доволно примлясквам. Обикновено се сервира на гости, като комплимент, при покупко-продажба. Повечето сделки се правят именно на чаша чай. Туристите нямат навика да го пият, продължават да си поръчват неща, които не са типични за страната и аз все се чудя дали вникването в местните порядки е изобщо част от начина им на пътуване.

Шофьорът на микробуса е симпатичен, учтив турчин, който ни чака в уреченото време пред хотела. Обяснява ни, че някои от забележителностите не са подходящи за деца, като Kaymakli подземния град, който е съставен от много тунели и някои от залите са на няколко етажа под земята, затова първо ни води към “Открития музей Гьореме”, който представлява манастирски комплекс със запазени фрески по стените, датиращи от Х, XI и XII век. Тук все още кипи ентусиазъм, децата вървят по алеите, изчакват стълби, но леко започва да напича и докато разглеждаме и влизаме в почти всеки манастир, се изморяват.

Отново се качваме на колата и шофьорът ни отвежда до комините в долината Пашабаа, където децата са вече доста изморени. Налага се да ги носим. Разглеждаме монашеските килии и изсечените в скалите жилища и църкви. Слизаме по стръмната пътека. В Кападокия има много хубави пътеки за преход, които отвеждат на невероятни, недостъпни гледки, но този път ще пропуснем.

Героите са уморени, затова за следващата забележителност ги оставяме да спят в колата, а ние се изкачваме по пътеките нагоре. Горещо е и сме единствените ентусиасти, които се катерят по стръмните пътеки. Повечето туристи предпочитат да гледат Долината на въображението или Розовата долина (Devrent vadisi) от асфалтовия път. В региона почти навсякъде ще забележите интересните скални образувания. Липсата на висока растителност също допринася за оголване на хълмовете, които имат наистина странни, причудливи форми.

Огладнели нашият водач ни води в традиционен турски ресторант в малко градче Аванос. В ресторанта не говорят английски и с думите, които знам, успяваме да си поръчаме. Ядем традиционните за региона тандури с агнешко, лахмаджун, адънъ кебап, носят ни някакви люти предястия, тип туршия. Всичко е леко пикантно, но вкусно. Следва разходка в Аванос, където е меката на грънчарството. Нашият гид ни води в магазин, в който има демонстрация как се правят глинени съдове. Черпят ни с турски чай, естествено, докато гледаме как въртят глинено колело и из под ръцете на мъж червената глина се превръща във ваза. Традицията се пази от векове и до днес глините съдове се правят все по същия старомоден начин.

На излизане от магазина забелязваме, че времето се смрачава и завалява силен дъжд. Прибираме се на сухо в микробуса и на бързо успяваме да видим Долината на гълъбите, където в дупки в скалите живеят хиляди гълъби. Това е някакъв вид развъдник, а в наши дни всичко се е запазило благодарение на туристите, които ги хранят. Жоро пита шофьора откъде можем да си купим хубава баклава и той веднага ни предлага да заведе в една стара пекарна. Навън вали и ние тичаме, за да се вмъкнем вътре. Във въздуха се носи тежкия сладък мирис на сладкиши и току-що изпечен хляб. Няма нищо туристическо в това място. Вземаме голяма кутия с баклава, която свършва още същия ден и благодарим на продавача. Вечерта вечеряме в Seten – ресторанта на хотела. Храната е адски вкусна: агнешко в тандури, гъби в масло, телешко изпечено в глинен съд, което се топеше.

На следващия ден отново е ветровито и балоните няма да ги има. Разочаровано прекарваме сутринта в хотела и на терасата, която е в близост до нашия апартамент. Всъщност закуската на снимките по-долу не е закуската, която сервират в хотела, а закуска, която всеки ден служители от хотела поставят на покрива, за да се снимат с нея туристите. Това е станало някакъв вид атракция и туристи прииждат в хотела без да са гости, за да се снимат. Снимането започва още от 5:40 сутринта, когато слънцето изгрява и въпреки, че изгревите и залезите в Санторини бяха къде-къде по-хубави ловците на хубави снимки са тук още от ранна утрин. Като прибавим и със сутрешната молитва (намаз), която се чуват ясно от близката джамия в 4:30, сънят в Кападокия е истински мираж. 

След цял ден гледане на всякакви хора да прииждат на покрива, децата най-накрая просто сядат и изяждат сушените плодове. Докато възрастните демонстративно позират със закуска, която не е тяхна, децата приемат закуската за това, което е … просто храна. Смеем се, оставяме ги да се позабавляват и накрая ги прибираме, за да остане храна и за снимки.

Следобед отиваме до замъка Ючхисар, за да се качим до върха, който е гигантска скала с малки отвори, като швейцарско сирене. Замъкът е изграден през 15-ти и 16-ти век по време на Византийската империя и е бил използван за защита от врага. Най-високата точка в околността, гледката от върха е пълноценна. В. се изкачва след много мрънкане догоре. Точно 120 стъпала, но накрая е доволен и се усмихва на похвалите, че е издържал.

На връщане се заиграват на пейката пред стара къща. Когато се прибираме в апартамента В. се обрива целия и в следващия час търсим начин да обясним в аптеката, че ни трябва алергозан. Успяваме някак, намазан и това минава.

На следващия ден Жоро изважда късмет и в деня, в който си тръгваме получава ранно телефонно събуждане в 4:30. Джипът ще го чака след 30 минути пред хотела, за да го отведат извън Гьореме – местността където излитат 150 балона.

Бързо му връчвам фотоапарата и разочаровано преглъщам, че няма да снимам балоните от терасата на хотела, но неговото изживяване ще е къде-къде по-хубаво. Полетът е неговия подарък за имения му ден, и бързо осъзнавам, че днес си тръгваме, а аз самата няма да се кача. Нищо, може би ще се върнем някой ден отново с децата, когато са достатъчно големи, за да се возим и четиримата. Докато той лети някъде там … децата не спират да питат, в който точно балон е тати. К. вижда “маки” и “гами” балони, нищо че те всички са еднакви. Захласнати след половин час им омръзва и вече питат дали може да закусваме.

Обходи света, а после чудесата ще те намерят.