На път: о. Корсика

Полезна информация как да стигнем и други източници ще намерите в края на публикацията

Корсика е един от големите острови в Средиземно море, в близост до Сардиния. Въпреки че Корсика е френска, корсиканците имат свой език (който е по-близо до италиански, но все пак е различен), култура и национално самосъзнание. Корсика е френска едва от 1789 г., преди това е била част от Генуа … несъмнено мястото пленява с италиански чар и френски шик. “Корсика е френски остров, който се препича на италианското слънце” колко добре го е казал Балзак.

Отдавна се опитвах да измисля начин да стигнем дотам. За разлика от остров Сицилия, до който лети нискотарифна компания, а има и чартърни полети, Корсика е малко по-труднодостъпна от София. Но всичко си заслужава. Дори затвореното летище в Пиза и среднощното превозване с автобус от Болоня. Заслужава си чакането, планирането, пътуването.

Корсика е идеалното място, ако обичате красиви, пясъчни плажове със синьозелена вода, и искате да имате различни опции за кратки и не чак толкова кратки екскурзии, с кола или лодка. Островът е много красив с високи хълмове и планини. Корсика дължи запазената си природа на местните хора, които през 70-те години на миналия век съвсем съзнателно отказват да строят големи хотели и комплекси, нещо което не пощадява дори Френската ривиера. Ефектът от този отказ може да се видим в малките градчета на север, които много напомнят за Тоскана, дори са по-красиви, заради контраста на планината и залива в ниското. Южната част на Корсика (Corse du Sud) е доста по-развита и туристически привлекателна, но пък северната Haute-Corse e невероятно красива, заради планините, боровите гори и малките селца, запазили духа на миналия век с красивите сгради, боядисани в прасковено.

Избирам хотел в горна Корсика (Haute-Corse) в малко градче на име Монтичело в близост до Калви (Calvi). Хотелът е разположен на висок хълм с изглед към отсрещната планина. След като слизаме от ферибота с колата в Бастия караме по остри завои, навън започва да се смръчава. Пристигаме вече по тъмно. Посрещат ни с Bonsour и облекчението, че най-накрая сме стигнали, измива цялата умора от дългото пътуване. Решили сме да обикаляме, затова и наетата от Италия кола е идеалния спътник. От Калви до Бонифацио разстоянието е 210 км, но времето за да стигнеш е почти 3 часа и половина, заради пътя, който криволичи покрай Корте и ограничението около 70 км в час. Минаваме през Порто-Векио и обядваме в един от заливите, който граничи с езеро.

Бонифацио

Този град в Южна Корсика е разположен върху високи, стръмни скали. Не си го представях толкова драматично колкото всъщност е. Тези спиращи дъха гледки към фара и заливите в страни от града са пулсиращи картини, които трудно ще забравите. Крепостните стени опасват целия град и човек ясно може да си представи как са живели в едно минало време. Оставяме колата на един от обозначените платени паркинги и се любуваме на гледката. Минаваме през тесните, каменни улици, които образуват центъра на града. Ядем сладолед, зяпаме прозорците с кепенца. В. малко се вкисва, налага се Г. да го носи. Преминаваме от другата страна, за да снимам. В. си намира камък, който преименува в кораб. Заиграва се в прахта, а аз се ядосвам на яркото слънце, което не е подходящо за снимки. Слизаме бавно надолу до пристанището, което е доста по-модерно.

Заливът започва с дълга крайбрежна улица с ресторанти, които гледат към закотвените яхти в пристанището. Обещаваме на В. да се качим на влакчето, което обикаля града. Той се вълнува, а ние си спестяваме изкачването догоре по многобройните стъпала. Решаваме да останем до късно и да хапнем в един ресторант, който сме видели по-рано през деня. Помещението се намира в самите скали и през малки тераски, има гледка към самотната скала в морето. Романтично е и доста спокойно. Наслаждаваме се докато В. яде лакомо паста с морски дарове.

Чака ни дълъг път наобратно към хотела. Навън е вече непрогледен мрак, като изключим светлините на градчетата, през които минаваме. В. спи дълбоко на задната седалка. Вдигам си краката и дърпаме покрива, за да гледаме звездите. Пътуваме в мълчание. Денят е толкова наситен, че имаме нужда да помълчим, за да осмислим видяното.

Природен резерват Скандола

В ден втори искаме да видим природния резерват Скандола (Scandola) и залива Жиролата (Girolata). Паркът се простира на 900 хектара и до него се стига само с лодка. Разходката с корабче трае половин ден и ние си резервираме места на корабче, което тръгва от Калви. Ставаме рано, закусваме на бързо и още преди трафика се спускаме покрай крайбрежието. Пътуването е приятно, след час стигаме червените скали, и залива Жиролата, където обядваме и имаме един час да разгледаме. В. събува обувки, предварително подготвен се позиционира на каменния плаж и известно време си играе във водата. Мястото изглежда слабонаселено, но не и през лятото. Почвата е червеникава, точно както скалите в залива. Изглежда като идеалното място, за да избягаш от всичко. Хапваме в едно от ресторантчетата с гледка към залива, където храната не е нищо особено. Като цяло в Корсика нямахме особен късмет с ресторантите. Представях си, че храната ще е невъобразимо вкусна, нали оствовът е бил дълго време италиански, а сега френски. Надявах се, че както в Италия дори и в най-малката пицария или крайпътен ресторант храната ще е хубава. Тук всичко се сервира с пържени картофи и зелена салата. Затова проучете хубавите места предварително.

Връщаме се обратно с корабчето. Повечето пътници заспиват от равномерното поклащане, включително и ние. След приятната разходка се връщаме в хотела, за следобеден басейн. Виковете на В. се чуват надалеч, малко се страхувам да не ни изгонят, тъй като сме единствените с дете. Една от сутрините тактично ни правят забележка, че немски туристи са се оплакали от шума от стаята ни. В близост до апартамента хотелът свършва и вместо ограда има високи скали. В. вече за стотен път се е покатерил на тях. Този път кара и нас. Един час преди слънцето да залезе отгоре е просто магично. Драпаме нагоре, белим колена, смеем се като деца. Вечеряме в ресторанта, който има страхотна външна терасата, с гледка към планината и езерото в далечината. На масата играем на една наша игра с думи, която сме си измислили и всички много се забавляваме.

Корте и северна Корсика

В ден трети отново поемаме с колата, за да разгледаме Аячо и околността. Тъй като пътят ни от Монтичело до Аячо минава през Корте, спираме да го разгледаме. Градът има приятна атмосфера, повечето хора по улиците са местни. Говорят си за времето, мият пода пред заведенията. Има много пекарни, които преглагат специалитета на Корте falculelle – чийзкейк печен върху листа от кестени. Взимаме си кафе и по един такъв специалитет. И тук както навсякъде в Корсика градовете си имат крепост, затова катерим стъпала, за да видим околността от висока. Влизаме и в музея, но честно казано не си заслужава.

Северната част е по-малко населена, не толкова туристическа, но има своя чар. Пътят от Корте до Аячо е много живописен, планински с вековни борови гори. Пътят криволичи нагоре по склона, а после се спуска надолу. Минаваме покрай няколко малки градчета с неизменната църква с остър купол. Тук има няколко осамотени хотела, предполагам че през зимата е много приятно. Някъде четох, че още на север до Cape Corse е също много красиво, ние не успяхме да стигнем дотам.

Аячо

Първото ми впечатление от Аячо е ужасния трафик и задръстването на влизане в града. Все пак не се отказваме и оставяме колата на едно от обузначените места. Аячо е родния град на Наполеон Бонапарт и може би най-известната забележителност е къщата, в която е живял, сега превърната в музей. Попадаме на нея случайно, докато се мотаем из малките улици и разглеждаме. Градът е притегателна за летовници и градския плаж въпреки, че е доста тесен е хубав и препълнен с хора. Сградите са в типичния прасковен цвят, отвсякъде лъха средиземноморски стил.

Градчетата в региона Balagne

Всъщност голямото ни откритие по време на това пътуване, са малките градчетата около Ил-рус (L’Île-Rousse). В този предпоследен ден от пътуването искаме просто да мързелуваме и да полежим на плажа, най-вече заради В. и дългите пътувания с кола. Но не можем да си представим съвсем да прекараме деня без разглеждане и затова следвайки препоръката на … хващаме криволическия път към Сейнт-Антонио. Всяко градче покрай което минаваме много ми напомня за Тоскана, но е някак по-хубаво – Corbara, Pigna, Praoli, Torre, Aregno. Може би заради морето и залива, които се вижда долу в ниското, докато се изкачваме бавно нагоре към сгушеното на хълма градче. Гледката от една от терасите на Сейнт- Антонио към залива е като картичка. Жалко, че човек не може да запечатва картини, като снимките които се правят с фотоапарата. Спираме да се разходим в Пина (Pigna). Най-кокетното от всички. Основано е от римски пълководец изградил крепост и кръстил мястото на родното си село в Италия. Ядем сладолед и пием капучино в едно от заведенията на входа, май беше препоръчано от Мишелин. После се разхождаме до двореца, превърнат в хотел. Мястото е наистина малко, само няколко тесни улички с красива гледка към залива. Купувам си домашен терин и сладко от мандарини от едно сумрачно, но приветливо магазинче, в което се влиза през тясна врата и се налага да се наведеш. Продавачката, както на повечето места тук, говори на френски, а аз се напъвам да се сетя едносрични отговори от позабравения френски, който съм учила в гимназията. Криво, ляво се разбираме. Аз щастлив собственик на храна, тя усмихнат производител, които е задоволил поредния клиент.

 

Следобед слизаме до Plage de Ghjunchitu.  Опъваме хавлиите на препълнения плаж. Вълните са толкова големи, че вече са излязли сърфисти. В. се забавлява безкрайно скачайки във водата, да спасява уж баща си. Извиват се тъмни наедрели от дъжд облаци, слънцето прощално отправя няколко лъча, но дори и това не може да ни стопли. Събираме багажа и се връщаме в хотела. Препоръча ли са ни ресторант в близкото градче. A Pasturella е ресторант с хотелска част, но много добро обслужване и най-вече превъзходна храна, която измива всяко лошо впечатление дотук.

В последният ден от пътуването искаме просто да се шляем … да закусваме дълго с една от най-хубавите закуски, на които сме попадали: кроасани с масло, малки бурканчета със сладко, колкото да си намажеш филия, френски сирена и колбаси, прясно изцеден портокалов сок.  Мислим да разгледаме града L’Île-Rousse, който е съвсем близо, а след това да полежим на плажа в Калви, който се води един от хубавите. Няма изгубено време когато си на почивка.

В Ил-рус попадаме на месния пазар. Всяка стока е произведена в региона: силно отлежали сирена, телешки колбаси, багети и корсикански плодове, като тези пъпеши на снимката по-горе. Интересно е да гледаш как хората обсъждат качествата на продуктите, опитват, дивят се и купуват. Разхождаме се из иначе приятното градче, доста шумно и населено и навсякъде ни гледа лика но този човек. Това е (впоследствие прочитаме) Паскуале Паоли, който корсиканците много обичат. Той е олицетворение на националните идеали за независимост. Първо се е борил срещу окупацията от Генуа, а след това и Франция.

Влизаме в Le Bon cafe – магазин за кафе, наистина огромен. Вътре въпреки високите тавани всичко изглежда препълнено от големи, платнени торби с кафе на зърна. Стари чайници, кутии за съхранение на кафе, мелачки. Жалко, че не предлагат кафе за навън. Напускаме Ил-рус и се насочваме към плажа на Калви, който е широк и напълно празен, защото днес е облачно и ветровито, но на нас не пречи. Сядаме на едно от кафенетата продължение на плажа. В. играе в пясъка, събира шишарки и камъни и прави “градина”. Аз се опитвам да чета книга, а Г. пие кафе. После двамата откриват пясъчна лодка на самия плаж, най-вероятно някой я е направил предишния ден. Карат лодката, оправят пясъчните стени разрушени от вълните, но вятъра се усилва и ни принуждава да се качим в колата и да търсим място да обядваме. Следобед отиваме в Калви.

Калви  

Този град е точно това, което си представям когато се спомене Френската ривиера. Може би хората, които са били там ще припознаят силуета на някой от емблематичните места, като Сент Тропе, Ница, Ментон. Яхтите кротко полюшващи се в залива. Високите мачти сочещи синьото небе. Специфичните цветове на къщите в прасковно и керемидено. Качваме се по тесни стълби до крепостта, която е построена през 13-ти век. За нас късмет въпреки тъмните, сиви облаци не завалява, но се опитва да изгрее слънце. Разхождаме се, ядем сладолед.

Истината е, че 5 дни не ни бяха достатъчни, тъй като Корсика има какво още да предложи. Може би ще се върнем някой ден … да хванем някой от пътеките, встрани от асфалтираните пътища, за да видим вътрешността, която се е запазила непокътната. Да посетим още веднъж Бонифацио и плажовете в околността.

Корсика е невероятно красива, туптяща със свой ритъм. Незабравимо приключение. За последната вечер вечеря със залеза, усещаме меланхолия с последната чаша вино. Утре ни чака ранно ставане, пътуване с ферибот и самолет, но засега времето е спряло. Чуваме лекия звук от приглушените разговори на съседните маси. Чудесен акомпанимент към десерта и гледката към залива. C’est la vie … другото е суета. 

Полезна информация:

Как да стигнете: С полет от София до Марсилия, Ница или Париж откъдето да прикачите до някой от големите градове на острова: Бастия, Калви, Аячо. Друг вариант е да летите с Ryanair до Пиза (както постъпихме ние) и оттам с кола под наем да се качите на ферибота до най-близкия град в Корсика (Бастия) тръгващ от Ливорно (30 минути с кола от Пиза). Фериботът пристига в Бастия след точно четири часа. (Ние избрахме кратък полет до Пиза и ферибот до Бастия, защото има разнообразие, а и във фериботът имаше детски кът и ресторанти. Остана ни да четем книги, докато В. си играеше.)

По препоръка на Garance Dore може би повечето от вас я следват в инстаграм. Тя е родом от Корсика и е написала статия в NY times с препоръки къде, какво да се види встрани от отъпканите пътеки. Там прочетох за Domaine de Murtoli. Красиво имение, което някога е било собственост на корсиканец, който го завещава на сина си с единственото желание да не бъде застроено. Именията е огромно и на него има няколко каменни къщички със собствени мини басейни или езерца. Носят ти закуска в кошница от градините на имението. Четох и суперлативи за ресторанта, който искахме да видим, но ни отказаха понеже сме с малко дете. Може би вие ще имате повече късмет от нас да го видите дори и само за обяд. Статията в Atelie Dore с препоръки.

Друга статия с препоръки за места и ресторанти.