Милано и езерото Комо

С моя приятелка решаваме да организираме кратко пътуване до Милано, за нас и децата. Четирима възрастни и три двегодишни. Звучи, като изморително, но забавно пътуване. Преди самата аз да имам деца, смятах че да пътуваш с тях докато са още малки е безсмислено, защото те няма да помнят. Децата са много любознателни, дори и на тези крехка възраст възприемат новите неща бързо и е хубаво да им се създаде навици. Не е важен спомена, а самия процес на наблюдаване, опознаване, свикване. Самото преживяване за тях е незаменимо житейско съзряване. Не казвам, че ще е лесно, но когато се стараеш да приобщиш децата към своите интереси, вместо безпаметно да ги ограничиш те рано или късно се приучават да ги харесват.

Избираме Милано, заради наличието на по-малко по брой забележителности оттам и по-малко обикаляне. Италия е винаги добра идея и този град не е изключение. Избрахме апартамент в центъра, на Corso Genova. Широка и красива улица, опасана с трамваи които се чуваха през терасата ни сутрин и до късно вечер. Основното място за разходка в Милано е Пиаца дел Дуомо и Галерията Виктор Емануел, открита през 1878 г. Наскоро е реставрирана и е една от най-възхитителните сгради, които съм виждала. Голяма част от разходката ни е безцелна. Просто разглеждаме и се оставяме на моментното настроение. Сядаме на масички на улицата, без да се притесняваме от график. В. е възхитен от трамваите и много държи да се вози на един. Когато се измори Г. го носи на раменете си и пеят песни. Като изключим мръсотията по улиците Милано е град с красиви фасади, модни бутици и някаква по-специална енергия, която витае във въздуха.

Най-хубавата част от пътуването е еднодневната екскурзия с влак до Езерото Комо и Беладжио. Фериботът тръгва от градчето Комо и спира за кратко, за да качи или свали пътници на няколко малки градчета по брега на езерото. Крайната спирка е курортното градче Беладжио. Разходката открива красиви гледки към богаташки вили. Самото градче се намира на склон и малки улички с хиляди стъпала водят към вътрешността. Със своите сгради боядисани в топли тонове напомня на Чинкуе терре и в същото време е много по-различен. Времето е спряло. Кафенетата с малки масички по брега с гледка към езерото са препълнени. Сладоледът се топи в устата ти без усилие. Хвърляме камъчета във водата, докато гледаме как лодки таксита акостират на брега и свалят своите пътници. На обратния път децата заспиват изтощени.

За вечеря получаваме покана от приятелка да й гостуваме. Апартаментът, в който живее Мария със семейството си е на последния етаж на стара италианска сграда, а вратата на асансьора се отваря и човек се озовава директно в самия апартамент. Има още няколко часа до залез и навън е все така задушно. Настаняваме се на терасата с изглед към града. Децата се заиграват в съседната, просторна стая пълна с дървени играчки. Домакинята донася едно след друго различни неща за хапване, докато не изпълва цялата дървена маса с храна: салата от домати, спанак и сирене, прошуто и пъпеш, пъдпъдъчи яйца, тортила, маслини, паста със спанак за децата и охладено просеко за нас. Извинява се, че не е имала време да приготви вечеря, но това е по-вкусно и от най-изисканата вечеря. Всъщност нещото, за което всички се възхищаваме на италианците е именно умението да се наслаждават на храната и живота, а тази вечеря е точно това. Просто, но гениално. Споменах го на нашата домакиня, а тя ми каза, че в момента в Италия много хора са без работа, а им се налага да изплащат големи заеми. Видимо обаче никой по улиците не беше притеснен. Всички изглеждаха доволни, усмихнати и преливащи от енергия.

Разговорът прескача от тема на тема, а слънцето се скрива бавно зад сградите. Само огнените отблясъци са там, но не за дълго. Става време да си тръгваме. Сбогуваме се с нашите домакини. Не бих отказала още един ден в този вълнуващ град. Италия е винаги добра идея и времето никога не е достатъчно. Само тук олющените сградите не дразнят, прекалено ярките цветове на дрехите стоят добре, само тук алкохола сервиран на обяд е в реда на нещата и шумното говорене е красиво.