Рощилиада е фестивал на сръбската скара в Лесковац. Доскоро не знаех, но попитани от приятел дали ще отидем с него за един ден дотам, вече знаех. Оказа се, че месоядните желаещи са доста повече. Дали заради скарата, дали заради разходката на КППто за Сърбия при Стрезимировци опашките са километрични от българска страна. От сръбска се мъдрят една каруца и няколко недоумяващи митничари, които се чудят къде е тръгнал всичкия този народ. Както ни осведоми услужлив господин от опашката: “До вчера оттук са минавали не повече от 10 човека на ден, предимно контрабандисти”. Пътуването не започва обещаващо след спукана гума и бърз ремонт в бокса на Трън все пак се нареждаме до останалите в три часовото чакане на граничния пункт. Напълно изгладнели и настървени навлизаме в сръбско. Извиват се едни завои, пусти пътища, като изключим кучетата и тук там някой човек на колело. Пътят до Лесковац е много живописен. Селцата следват едно след друго. Забелязват се много цветя по прозорците и китни веранди. Власинското езеро прилича на язовир Доспат, но е поне три пъти по-голямо. Пътят криволичи покрай самото езеро и трите часа чакане си заслужават гледката. На влизане в Лесковац констатираме че, градът прилича на български провинциален град от преди десет години. Времето е спряло. Ориентираме се по пушека и шумотевицата. Месото е в изобилие направо на улицата, бирата е на една ръка разстояние. Горан Брегович надвиква тълпата и вече успокоени се настаняваме в набързо скалъпените от дъски заграждения, които трябва да наподобяват ресторанти и да приютяват изгладнелите посетители. След две двойни порции и дълго мълчание от групата, докато опустошаваме донесеното сме напълно доволни. На обратно вече е друго. Със сити стомаси езерото ни се струва дори по-красиво, а залезът направо разбива представата ми за романтика.
Leave a Reply