Ей така

Различни хора ме молят да пиша по-често, но понякога не съм сигурна, кое точно би било интересно да се разкаже. Дали злободневните теми не са прекалено дребнави и изискват ли всеобщо внимание. Ако бъдат разказани, колко лични остават. За всички, които мислят, че времето не стига, то обикновено стига за качествените неща и това трябва да е напълно достатъчно. Напоследък се стремя в малкия отрязък от време, вечер, след като децата заспят, да почета книга. Отдавна се отказах да гледаме телевизия, не защото вече не е модерно, а защото не усещам нужда да блуждая. Истината е, че се страхувам да не се предам на монотонността и да оставя всичко да преминава през мен, без да ме докосва. Да се събуждам сутрин, да отивам на работа, да се прибирам и денят да е отминал, като миг и това да е оставило горчивия вкус на бездействието. Не, че винаги трябва да се случва нещо, но това вечно напрежение да сме някъде, да вършим нещо (не случайно това е заложено в социалните медии). Не, не е това. А, по-скоро желанието да не оставя деня, да ми се изплъзне. Да го запълня с някакъв малък смисъл, потрепване. Скоро гледах филма “Да обичаш Винсент” (по препоръка на Тея) в “Дом на киното”, където прахът по седалките издава времето на дълго съществуване и хиляди хора преминали оттам. Кафявата тапицерия, възрастните хора дошли да гледат филма с бастуни. Толкова носталгично и уютно. Липсата на желание да се промени мястото, само те придърпва повече. Филмът е рисуван от 100 художника и дълго ме държа в мисъл. После прочетох “Краткият чуден живот на Оскар Уао” на Джуно Диас и “Гениалната приятелка” на Елена Феранте, и отново си вдъхнах надежда, че вечерите не са загубени.

Същото желание ме кара да правя торти. Знам, че много хора предпочитат да си ги купят готови, но много се радвам, когато освен на външен вид хората открият, че са вкусни. Тези две торти са за рождените дни на Захари и Сава. Толкова са готини цялото семейство, почти колкото нас 🙂 Попаднах на Криси, чрез общи познати и любопитството ми към снимките й от Париж ме тласна да я последвам. Първо беше само онлайн размяна на врели некипели, после излизане, сближаване. Знаете как е. Възприятията ни за хубаво са идентични, черпя много смисъл в това познанство. Въпреки че характерите ни са коренно различни, това като че ли ни сближава. Криси ме учи на нови неща, показва ми колко съм пропуснала и понякога ме изумява с идеите си и безстрашието си.

снимки: Polina Ilieva и Криси
местоположение: офиса на Jelanie

Рецептите за тортите ги има в блога. Едната е “Хъмингбърд”, другата е “Дяволската торта” на Дейвид Лебовиц. Исках да ви покажа снимките от рождения ден на децата, който е с няколко дни преди този на Велизар.