Снимки: Polina Ilieva photography
Повод: Калин стана на 2
Напоследък искам да спра времето. Да го забавя. Да не пропусна нещо. Край мен всичко е същото и едновременно с това се променя с всяка минута. Децата, хем са си същите: големи, малки, палави, непослушни, смешни, ядосващи ме, и все пак растат с дни. Искам да застопоря времето. Да запомня чертите им. Смешките, които изричат. Моментът на смях. Рушат къщата. Рисуват по стените. Викат и тичат. Опитвам се постоянно да се карам, да обяснявам, но понякога си казвам “Не сме ли прекалено строги с тях”. Друг път изпадам в другата крайност “Ето, разглезила съм ги. Позволявам им всичко. Трябва да са по-възпитани/дисциплинирани/каквототамтрябвадае”. И после се замислям, че родителството е най-трудното нещо. Не самото отглеждане, физическите им нужда, а умението да запазиш спокойствие, да обясниш, да повториш хиляди пъти. Търпение, което не винаги имаме, а те го заслужават.
Минахме през всякакви периоди. От незабелязване на бебето (преди да стане на 1), понеже то спи, яде, не пипа играчки, нищо не иска. До непримиримо дразнене (между 1 и 2 години), защото то основно пипа, руши, мачка, кратушка се и събаря. За да стигнем до този момент, който ми е любим. К. на 2 и В. на 4. Достатъчно големи да си играят заедно, да се търсят, да се зачакат, да заговорничат. Достатъчно палави да не ни слушат. Да се съюзяват. Да се имитират един друг. Да искат всичко да е поравно. Но в същото време достатъчно малки да търсят подкрепа, любов, добра дума. Обожанието в очите им, когато ни видят. Все още сме любимите им герои. Надявам се това никога да не се променя, но знам, че ще дойде и този момент.
Спретнахме си фотосесия с Поли, защото исках да ги запечата такива каквито са: игриви, смеещи се, бутащи се. Деца. Накрая пуснахме балоните на свобода, високо в небето при залеза. Бяха там за момент и после изчезнаха с вятъра.
Пиша с насълзени очи…тъкмо вчера си мислех, колко е трудно да си родител! Дали съм точния родител…не зная! Нека виждат обаче, че да викаш е слабост, да плачеш е облекчаващо, да говориш е задължително, да имаш мнение е важно, да живееш в общество е задължаващо…да познаеш себе си и да имаш волята да променяш, да признаваш, да прощаваш и да си добър не е даденост, А е следствие от едно познание, което изисква упоритост, труд и любов. Децата са всичко, защото те са нашето продължение…дано заслужим обичта им:)
ПП: прекрасни сте:)
Петя, колко добре казано, но всеки родител прави някакъв вид грешки и неминуемо един ден ще бъде съден от децата си … можем просто да се надяваме да сме ги възпитали да са благосклонни към чуждите грешки, за да простят и нашите 😀
Здравей, днес открих блога ти и не мога да спра да го чета! Страхотна си! Но се реших да пиша, за да те попитам как постигаш тази си прическа. Отдавна искам да си оформя такава с машата, но явно не правя каквото трябва и не стои по този страхотен начин. Ще се радвам да споделиш техниката си! Всичко най ти желая! Продължавай да дерзаеш…и да го споделяш с нас!
Здравейте, Милина!Първо да благодаря за хубавите думи. Трогната съм. За съжаление и аз не мога и ходя на фризьор, а толкова се харесвам с тази прическа 😀 Успех от мен!