На път: Боровец

В края на септември, през дългия уикенд около празниците пътуваме до Боровец, цялото семейство. Боровец е само на 60 км от София, и докато колата се движи по пътя през Пасарел и язовир Искър се питам, защо не отскачаме дотам по-често. Пътят е живописен и наситен за сетивата, а през есента е пъстър, оживял пейзаж с всички цветове на дъгата. Отсядаме в хотел “Ястребец Уелнес и Спа” и това е много добро решение. Има много зеленина, топъл басейн, детска площадка и голям парк с дървени фигури на разположение на хотела.

В един от дните се качваме с лифта до върха. Красиво е и въпреки, че долу слънцето топли приятно, горе вече е заскрежено. Връх Мусала изглежда обвит в мъгла и сняг. Децата страшно се вълнуват, докато се изкачваме бавно на горе с проскърцващата кабинка, а отдолу се стеле планината и погледът ти успява да обхване необятното. Къщите в ниското са като прашинки. Дърветата погледнати отгоре приличат на игли забодени в земята, докато мразовитият вятър ги брули неспирно. Денят отива към своя край и докато пътуваме нагоре, в една от малкото пълни кабинки, за момент се чувстваме самотни, обхванати от предчувствията за силата на планината. Добронамерена през лятото и коварна през зимата. Навън е минус 2 С° и вятърът се усилва. Бързаме да се качим, в една от с последните кабинки, за да се спуснем надолу. Лифтът затваря в 17. Топлим се един друг, докато В. задава неспирно въпроси, понесал поредната пръчка с нас, на които се опитвам да отговоря последователно. К. наднича от прегръдката на баща си и бръмчи като кола, имитирайки лифта.

В един от дните времето е толкова студено, че не смеем да си подадем носа навън. Децата рисуват с моливи и се веселят в детския кът на втория етаж в хотела. Следобед слизаме в закрития басейн. Водата е топла и е много приятно, но те се залепват за душовете с гореща минерална вода, от които трудно ги убеждаваме да си тръгнат. Прибираме се изтощени и слизаме да хапнем в ресторанта, където вече има запалена камина. В. си намира приятели сред децата. К. се залепя за огъня и не сваля очи от него. Едва го убеждавам да хапне. Храната в ресторанта е много вкусна, затова и почти не ядем навън.

В последния трети ден от престоя ни отиваме до дворец “Царска Бистрица”, който е съвсем близо до хотела. Навремето е било ловна хижа на царете от Третото българско царство – цар Фердинанд и цар Борис III. Винаги съм обичала историята, тази на царете преди Втората световна война ми е една от най-любимите. Заради забулеността на периода и малкото информация в учебниците. Четях допълнително в библиотеката. Вкъщи, като малка имахме книгите “Корона от тръни” на Стефан Груев за цар Борис III и „Разговори с принц Кирил” на Михаил Топалов. Разговори на автора с принц Кирил, докато е лежал в затвора, преди да бъде екзекутиран от Народния съд. Какъв пламенен човек с вяра в доброто. Но това е тема на друг разговор. Паркът около дворецът е много красив. Има запазена водноелектрическа централа “Сименс” инсталирана през 1912 г., която все още функционира и доставя ток на домакинството. Надписите на стената са автентични с красив шрифт. За момент гледайки голямата машина вътре да издава този равномерен, монотонен шум се пренасяш в друго време, в годините когато това е било велико нововъведение. Разбирам, защо мястото е било любимо на царя, който е бил запален биолог и любител на природата.

Следобедите, докато децата спят (все някога идва и този блажен момент) слизаме в лоби бара и пием кафе в приятно мълчание. Дочитам и без това тънката книга, която съм взела и доволна мога да се отправя към часа си за масаж.

Дните отминават бързо и е време да се прибираме. Това определено беше моя тип почивка, а мисля че и на децата им хареса. Всъщност всичко ново за тях е вълнуващо, а всичко което е добре за тях е още по-добре за нас. Ще се върнем, защото планината има толкова много какво да ни покаже, а през зимата съм сигурна, че ще е още по-хубаво с натрупалия  мек сняг и пистата за ски до входа на хотела, която със сигурност искам да пробваме.