Лещен и Ковачевица

Не съм предполагала, че пътуването до с. Лещен и  с. Ковачевица в Западни Родопи ще ме натъжи толкова. Мястото е приказно красиво. Две села с възрожденска архитектура, запазени къщи с типичните за региона бели кирпичени стени и каменни покриви. И двете села се обезлюдяват. В Лещен живеят 10 постоянни жители, все възрастни хора, а в Ковачевица 30. Да, стоят се нови хотелчета, които запазват облика на селото и се развива селския туризъм, но някакси не е същото. Селата не са живи. Ще си отидат след като и последния местен си отиде.

Историята на двете села ни разказва собственика на местната кръчма. В Лещен са живели чираците на майсторите от Ковачевица. Всяка къща в селото е с уникален стил и няма повтаряща се. През 80-те години на миналия век поради незнайни причини голяма част от жителите на двете села се преместват доброволно в с. Огняново – известно с минералните си извори. Огняново е по-близо до Гоце Делчев и съответно има транспорт дотам, за разлика от Лещен и Ковачевица.

Местността е безкрайно красива. Двете села са сгушени сред гъста гора и при ясно време от Лещен се вижда Пирин и Гоце Делчев.

Пътят ненадейно свършва в селото. Ковачевица е последното село, после следва дива природа и гъста гора. Някъде след последната къща има черен път. Решаваме да се изкачим, за да видим какво има след това. Възнаградени сме с красива гледка към селото и котловината.

Неща/места за разходка и разглеждане:

*В самия център на селото започва Канинската екопътека. Маршрутът е с дължина 13 км и преминава през гористи и скалисти местности. Преходът е някъде около 2,5-3 часа.
* Параклиса “Св. Георги”. Намира се на 2 км от центъра на с. Ковачевица;
* Църквата “Света Параскева” – с. Лещен. Намира се в самия център на селото;
* скалата “Кози камък” и местността;

Горчилката в устата ми не се отмива през цялото време на престоя ни. По време на почивните дни двете села са пълни с дошли да се насладят на спокойствието туристи. Оживлението е обхванало малките, тесни, каменни улички. Част от къщите са реновирани, пребоядисани и отворени за туристи. Другата част се рушат тъжно пред погледите на новодошлите. По земята се търкалят тухли, счупени прозорци едва се крепят към разрушена от времето триетажна къща, която някой трудолюбив българин е построил за семейството си. Стар, ръждясал трактор паркиран в двора стои неизползван и напомня, че някога тук хората са се трудили върху земята и са се издържали от нея. Възрастен човек наднича плахо от вратата на една от къщите. Малко по-надолу се намира и началното училище, ремонтирано но затворено, защото тук отдавна няма деца.

Може би именно тази тъга, която предизвиква мястото, го прави толкова красиво. Миналото толкова видимо и запечатано в настоящето. Това е българското село – на прага на преди и сега неразделни и контрастиращи. Докосва дълбоко, защото който не е живял на село, не е живял изобщо.