На път: с. Арда, Родопи

Винаги когато поемем на път из България се надявам да попаднем на място истински близо до природата, където хората са мили не защото очакват нещо, а защото познават всичките си съседи. Място където храната е вкусна, защото някой се е погрижил да издои кравата в ранни зори или да приготви масло от същото това мляко. Място където био, еко клишета са ненужни, защото просто храната е това, което е. Място, което не е комерсиално с единствената идея да се печели.

Открихме това място. С. Арда в Родопите, на 30 км от Смолян и 3 км от границата с Гърция. Настаняваме се в къщата на сем. Аргирови. Още на влизане в селото установявам, че няма обхват. Така е в следващите 3 дни, но не липсва. Посрещат ни с мекици и родопски пататник. Домакините са лъчезарни, искрени хора и въпреки, че в началото не го разбирам това са най-хубавите три дни, които ще прекараме извън града. Тук хората не заключват вратите си вечер. Всеки е като у дома си независимо, че не разбираш къде свършва едната къща и къде започва двора на другата. Никой няма против да надникнеш, да погалиш животните, да поговориш за времето. За нас е екзотично-романтично, за тях ежедневие.

В двора и в къщите по цялата улица е пълно с животни и В. е в захлас. Повтаря звуци и сочи с пръст по няколко пъти, ако случайно си пропуснал да чуеш мученето на кравата. Вътрешно съм доволна, че може да им се радва не само на картинка.

В региона има доста за гледане. Извън селото по посока Горна Арда и местност Дядова Ряка (всеки ще ви упъти) се намира изворът на река Арда. Обуйте удобни обувки, защото освен, че е адски красиво има час преход по черен път. Някъде след последните къщи и преди боровата гора се намира местността Дядова Ряка, където има къща за гости с местенце за хранене. Малка, дървена къща, където приготвят прясна пъстърва, която ловят от извора под хижата. След хубавата разходка вечерта засядаме на маса и нашият домакин Федя ни разказва увлекателни истории от отминали време. Той е директор на местното училище и усмивката не слиза от лицето му. Добротата му е видима и притегателна.

Решаваме да се разходим и до махала Гудевица, където доброволци ремонтират местното читалище. Има палатков лагер в близост до гробището. Над зелените хълмове свири гайда. На връщане ни спира усмихната, възрастна жена. Държи ме за ръка, докато ме пита къде сме отседнали. Усещам годините издълбани върху дланта й. Толкова топлина струи от гласа й. Въпросите са обикновени, а имам чувството, че ме дарява с мъдростта си. Внуците й са на гости и тя цялата издава щастие. Сбогуваме се. Ръката ми продължава да пари от допира. На връщане пътят е по-лек, следва само спускане. Свечерява се. Някъде по средата на пътя спира кола. Усмихнат възрастен човек ни пита дали искаме да ни хвърли до селото. Качваме се. Разказва ни, че горе в махалата живеят не повече от 90 човека, все възрастни хора. Питаме го: – “Зимата, как успяват да изкарат”. – “Криво, ляво. Синовете им носят храна и от каквото имат нужда. Като се споминат отива си и Гудевица.” Така е с повечето родопски села. Младите бягат към града, други като нас искат поне за уикенд да се върнат там където е спокойствието.