На път: Арецо и околността

Пътуването из Тоскана започна оттук, тук и тук.

Остават три последни дни. Отсядаме във вила Casale di Brolio, в която рядко идват чуждестранни туристи. Собственикът – запазен около петдесет годишен италианец Марчело – живее в другата част на хубавата, каменна постройка. В края на сезона ние сме единствените обитатели като изключим паяците по високите тавани. Красотата на мястото е в липсата на ограда и гледката към Кортона, която се открива от прозореца ни. Не знаеш къде свършва градината и къде започва полето. Басейнът отдавна е празен и въпреки невидимата ръка, която поддържа градина, вече се виждат тук-там нападали жълти листа.

В ранната хладна сутрин (въпреки хубавото време през деня, все пак е началото на октомври), готови да поемем към Арецо за разходка, слизаме за закуска в голямата трапезария. Усещането за изолираността на мястото и липсата на хора е успокояваща след небивалата глъчка в Сан Джиминиано. Закуската е обилна. Сервира ни я Михаела, румънка и наша домакиня, която се грижи за цялата вила. Храната е в прекалено голямо количество и би нахранила още десет гладни туристи. Пием капучино след изричното уточнение, че не искаме американско кафе, което тук сервират на всички. Ресторантът е затворен и сме леко обезпокоени от факта, че вилата е насред полето и обградена от други вили, но без град наблизо. Но затова после.

Навън е облачно. Според прогнозата, която проверявам през две минути и за моя жалост не се променя, ще вали през целия ден. Арецо е неоснователно пренебрегван заради близостта си с Кианти, но на мен ми допада. Някак по-олющено, по-изкъртено, по-истинско е. Главният площад е бил декор за филма на Белини “Животът е прекрасен” и съвсем не се е променил. Липсата на тълпи туристи ни дава възможност да се шляем из улиците почти като местни.

Вечерта, изморени и пренаситени от впечатления и безспирни километри, мечтаем за вкусна италианска вечеря, която не винаги намираме, както и тя нас. Ресторантът във вилата, в която сме отседнали, е затворен заради края на сезона, но Марчело има решение на проблема. Той притежава друг ресторант La piccola Babette в съседното малко градче Фояно дела Киана. Притеснено ни обяснява, че ресторантът е доста малък (само няколко маси) и може да не ни хареса. Точно в седем заставаме на вратата на ресторанта; посреща ни шеф-готвачката. Бяхме се запознали с нея по-рано през деня във вилата – ние се прибираме от разходка, а тя приготвя прясна паста, която да занесе в ресторанта вечерта. Менюто е изписано на черна дъска, различно е всеки ден и собственоръчно приготвено от нея през деня. Притеснена е, че не знае английски (в малкия тесен ресторант тя е и сервитьор, и готвач). Освен че взема поръчките, тя дава дълги разяснения как е приготвила храната и какви продукти е използвала. Ние избираме на сляпо, но по жестовете й относно наливното вино, което имат, разбираме, че е много добро. И е. Удивително! Храним се лакомо, докато чуваме тракането на чиниите в кухнята, която е на една ръка разстояние от нашата маса. През малко прозорче виждаме черната униформа и голямата шапка на шеф-готвач, докато приготвя следващото ястие от поръчката. Мълчим, докато се храним блажено и виното свършва. Поздравяваме се, че все пак дойдохме въпреки съмненията.

В следващите няколко дни се разхождаме до Сиена, Кортона, Монте Сан Савино, Монталчино, Монтепулчано, Пиенца. Сиена си е Сиена. Виждаме я в облачно и дъждовно време, но й даваме втори шанс в друг ден и сме възнаградени със слънчево време и много красота. Площадът Пиаца дел Кампо е впечатляващ с формата и размерите си, но още по-впечатляваща е смесицата от хора, внушителни сгради, кафетата сгушени на всеки ъгъл, модни магазини и улиците, които криволичат ту нагоре, ту надолу.

Най-силно ми подейства атмосферата в Пиенца. Ренесансово градче от топъл, жълт камък. Точно това е моята представа за Тоскана. Китно, топло, с големи пити пекорино по витрините, красиво площадче и кокетни балкони. Забелязваме хубав, млад италианец кръстосал крака да пие еспресо и да пуши пура. Не е ли това, което всички си представяме когато чуем bellissimo или някоя друга красива италианска дума.

Храната винаги е била за мен, важна част от всяка пътуване и начин да опозная най-добре дадено място затова когато Марчело ни препоръча ресторант в Лучиняно, за втората ни вечер в района, веднага приемаме да го посетим. Настроена съм скептично. В Италия вероятността да попаднете на посредствен ресторант готов да “впечатли” е голям.

За вечеря решаваме да тръгнем час по-рано, за да разгледаме Лучиняно. Приемаме го като добра възможност да разгледаме по-малки, неизвестни градчета, встрани от туристическите маршрути. Градчето е наистина малко – един месарски магазин, един за домашни потреби и няколко кафенета. Обикаляме го няколко пъти като се въртим в кръг, но го разбираме едва на третия път. Мястото е задушевно. Усещаме, че леко захладнява. Поглеждаме часовника. Нямаме какво друго да правим, а едва седем часа и половина. Ресторантите в Италия отварят за обяд между дванадесет и два часа, след това отново в осем за вечеря. Практично е, но неудобно за изгладнели туристи като нас. Откриваме лесно ресторанта. Все още не са отворили. Човекът зад бара бърши високи чаши за вино. Настаняват ни любезно въпреки ранния час. Ресторантът има звезда Мишелин. Питам се как е успял да го забележи някой в този малък закътан град? Вратата на терасата е отворена и вътре влиза хладния нощен въздух. Уютно е. Храната е се топи в устата ни и само звуци на доволство се чуват в голямото помещение с рафтове бутилки вино по стените. Изпиваме бутилка сира и доволни поемаме по пътя към вилата. Утре ни очаква Болоня и краят на това запомнящо се, изпълнено с много вкусове пътуване. Пожелавам си да се върнем, но това изглежда неизбежно.