На път: 1001 нощ

Кувейт/Kuwait

Поради доброто стечение на обстоятелствата, ми се отвори възможност да посетя тази на част на света. И Слава Богу! Получих силен шамар от Съдбата, под формата на нова, ясна цел в моя живот – да ида да живея там. Много хора, които без да са били там, биха помислили като мен преди: „Абе, тоя луд ли е, къде ще ходи да живее там, в пустинята, сред тия страшни араби и т.н., и т.н.” Ами, да, луд съм. Просто ще опиша впечатленията си оттам, ще подложа с известно количество снимков материал, като нямам за цел нито да убеждавам колко е страхотно там, нито нищо. Защото, който не е видял, той не е разбрал. Ако ще и стотици мнения да е събрал. Затова, вижте, прочетете, разгледайте снимки, пък ако Ви се отвори възможност да отскочите дотам – горещо препоръчвам – различен свят е и си заслужава да се види. Просто ще ви се извие свят, а всички тези, които са имали моите представи за тези места и хора – най-вероятно едно такова пътуване ще е от малкото случки в живота, които да ви карат да се радвате, че сте грешили в представите си.

След един не толкова приятен полет, поради дълъг престой между прекачванията, малко след полунощ на 27.03.2012, кацнахме на летището в Кувейт. Отпреди знаех, че хората по тези земи са как да кажа… доста „лежерни” – за никъде не бързат, спешна работа нямат. Веднага се „сблъсках” с тази им черта – доста време ни отне попълването на формулярите за визи, защото служителите на гишето хич не бяха се притеснили, че пред тях се изсипа огромна тълпа от хора, искащи листчето хартия, необходимо им, за да стъпят на кувейтска територия. След известни перипетии, най-накрая стискахме в ръце паспорти със сгънати грижливо в тях визи и успешно стъпихме на шейхска земя.

Първо добро впечатление – топличко време. Макар че няма да отдавам заслуга на арабите, това все пак допринесе за цялостното ми хубаво преживяване, особено след особено хладната зима, която тъкмо бе приключила.

Пет минути по-късно – второ добро впечатление. Вече се возим в таксито към хотела. Пътищата им… аутобани, кръгови кръстовища, никакви светофари, шосета с по 6 ленти в една посока. Асфалт като стъкло. Невероятна инфраструктура. Навсякъде осветено, всичко е обозначено, всяка табела задължително и на английски език. Ето, това е просто улицата пред хотела ни, на фона на която, нашите магистрали изглеждат жалки.

В първия ден от посещението ни в Кувейт, се оказа, че с нас сме „докарали” и лошо време. В наша чест заваля, което там си е изключителна рядкост, дори стана доста хладно. Но, хладно, нехладно, разходката ни зовеше. Като начало, решихме да разгледаме околностите около хотела, който се намираше в Maydan Hawalli – квартал/предградие на city-то, което се нарича Al Kuwait. В Maydan Hawalli не живеят жители от местното население, т.нар. кувейти, а само емигранти от всякакви държави, което означава европейци, индийци, пакистанци, египтяни, въобще всичкото народ, що не е кувейти. Тук ще направя известно отклонение (с демографска насока), за да обясня какво прави всичката тази маса от пришълци там – местното население, кореняците кувейти, са едва 1/3 от населението на страната. Но тази 1/3 е толкова богата, че няма нужда да работи. Действително кувейти са единствено директори, шефове, президенти на корпорации и всякакви хора на високи постове. Всичко останало – нисък мениджмънт, служители в компании, обслужващ персонал, дори държавни служители, се запълва от останалата част от населението, като основната част е араби от други, по-бедни държави, европейци, а ниско квалифицираната работа е “запазена” за индийци, пакистанци и всякакви народи от Южна Азия. Точно тази част от населението на страната е заплатена адски мизерно, спрямо стандартите в страната, но същевременно сумите са космически, съпоставени със стандартите на родните им страни. Тук се получава един парадокс – индиецът, например, работейки в Кувейт, е богаташ в Индия. Но индийският богаташ е толкова беден в Кувейт, че няма пари за самолетен билет, за да посети семейството си. Но пък с жълтите стотинки на Кувейт, той успява да подсигури живота на многобройното си семейство у дома. Заплаща високата цена, да не ги вижда с години …

След необходимото отклонение, да се върна към описанията. Точно поради смесицата на различни народи, с огромни разлики в стандартите, Maydan Hawalli, както и останалите жилищни квартали за „некувейти” представляват една съвкупност от пищни, високи, нови жилищни сгради и между тях ниски, почти срутени постройки, които на пръв поглед изглеждат невъзможни за обитаване. Е, както се досещате, обитават се и то точно от индийците, пакистанците и прочее южноазиатски народи, които живеят в ужасяващи условия, но въпреки това са благодарни за това, което успяват да припечелят там. А тази благодарност, в комбинация със строгите закони в страната, които заплашват с екстрадиране, са причина за нулевата улична престъпност в Кувейт. Ето и няколко изгледа от Maydan Hawalli:

След разходката из квартала, както и един бърз пазар в близкия супермаркет, решихме, въпреки лошото време да се насочим към Al Kuwait, защото така, или иначе времето ни беше ограничено. Замъкнахме се към един от символите на града (а и на страната) Kuwait Towers – водни кули. На най-високата има две сфери, като от втората, разположена по-нависоко (123м.) се разкрива гледка към Персийския залив, както и към целия град.

Направихме един бърз тур за овации около кулите, междувременно племенникът ми завърза приятелство с някакви местни – оказа се, че той като едно малко, светло, русо момченце, е адски интересен на арабите. Оттогава, през целия ни престой, той беше обект на прегръдки, целувки, усмивки и закачки от местните.

Както споменах по-горе, с нас в Кувейт докарахме и адски необичайно време – облаци, хлад и дъжд. Понеже ни захладня, решихме да наминем до най-големия мол в Кувейт (The Avenues) за сандалки. Странното е, че е забранено да се снима вътре, но все пак това си е един мол и вътре няма какво толкова да се снима. Интересното е, че това е главното място за социални контакти в Кувейт. Имаше адски много народ, разхождаха се на големи, шумни групи от малки, големи, мъже, жени и т.н. И това, което ме втрещи – вътре се пушеше навсякъде без в самите магазини. Арабите се разхождаха и си пушеха. Въпреки това, беше блестящо чисто навсякъде и не миришеше на дим – то толкова голямо място трудно може да бъде одимено.

На следващия ден си направихме разходка из самия град, както и посетихме един от т.нар. „сукове”, или иначе казано, арабски пазар. Цялостният изглед на града е интересен – модерно и традиционно си съжителстват отлично. Сред старите сгради си издигат високи стъклени гиганти без това да дразни окото.

След тура из града, потънахме из лабиринта на Al Mubarakiya Souk – затворен пазар със стотици магазинчета за абсолютно всичко, за което бихте могли да се сетите. Въпреки това, имаше някакъв вид организация на мястото – в един от коридорите бяха разположени само и единствено павилиони за месо – главно телешко и агнешко, пилешко като че ли по-малко хапват. По основния коридор имаше магазинчета за всякакви нещица, каквито бихте намерили в магазините за 1 лев. Разбира се, имаше и типичните за тези пазари магазинчета за бижута, дрехи и посуда. Интересен беше и рибният „сектор” и въпреки непоносимата воня, успях да се вмъкна и да щракна няколко снимки.

Бях започнал да изброявам добри впечатления. Сега ще ви спомена откъде дойде и третото такова, може би едно от най-важните за цялото пътуване. На прибиране към хотела, возейки се в таксито, моето „фотографско” око съзря потенциал за шедьовър в лицето на залязващото слънце. Приготвих апарата, докато чакахме на светофара, смених обектива, въобще, пълна подготовка и нащраках няколко снимки. За зла беда обаче, на цялата ми подготовка и снимане, беше станал свидетел един представител на властта. А аз съвсем не бях забелязал, че обективът ми е насочен към оградата на един от техните петролни кладенци. След известно време, на магистралата изскочи въпросният полицейски служител и спря таксито. Започна една разпра с шофьора ни индиец, а ние не разбираме и дума. Индиецът слезе от колата и отиде да се разправя с полицая, а ние стоим като препарирани. Промитото ми с филми и изопачена информация съзнание започна да гради вероятните сценарии на това какво би сполетяло един чужденец с камера, снимащ богатствата на арабската държава. Изведнъж отнякъде „долетя” лъскаво бяло BMW с буркан, но без други отличителни белези, че е полицейска кола. От нея слезе мъж в бяла роба със строго изражение, който размени две думи с полицая и се насочи право към нас. Отвори вратата и ни попита откъде сме и имаме ли паспорти. Ние му подадохме паспортите, след което бяхме помолени с усмивка да слезем от колата. Естествено, след това мъжът се обърна направо към мен и любезно запита може ли да види какво съм снимал. Аз се впуснах в обяснения, че съм снимал залеза, като междувременно извадих апарата и му го подадох. Той обаче отказа да го вземе, защото нямал право да докосва вещите ми и поиска само да му покажа снимките. След като ги видя, искрено се засмя и започна да се извинява, че ни е притеснил. Дори получихме обяснение какви са били опасенията им и защо се е наложило да ни проверят – причината беше точно защото съм снимал в близост до кладенеца. След още няколко извинения и пожелания за приятен престой, служителят, който по мое мнение не беше прост полицай, си замина. Е, останах сразен… Преди за подобна случка бих предположил, че развоят в най-добрия случай би бил конфискуван апарат и няколко тупаника, без зададени въпроси. Е, вместо това, вещите ми не бяха пипнати, въпреки че бях нарушил правило да не снимам в близост до петролен кладенец, а и представителя на властта ми се извини многократно за притеснението. Шамар. Пореден шамар – тези хора въобще не са такива, за каквито ги представят – те са внимателни, любезни и възпитани. И усмихнати. За разлика от нас и „възпитаните” от Запада.

След като ви отегчих с толкова приказки, все пак да покажа и снимката, заради която си създадох въпросните емоции. Ако се вгледате в лявата част, ще видите и телената ограда на самия кладенец.”