+ 1

   Обикновено на въпроса „Маса за колко?” в ресторант отговарям бързо и механично, този път въпросът ме хваща неподготвена. Усмихвам се. „Един” – отговарям леко срамежливо, но отчетливо. Вътрешно се питам кога за последно съм обядвала сама. Рядко. Да не кажа никога.

В страни като Франция и Италия е напълно естествено да видиш човек, обядващ сам в някое малко бистро с чаша вино в ръка. Можеш да забележиш хора пиещи кафе на някоя от онези кокетни малки масички пред самите заведенията, в компанията на лаптоп или книга, или просто така наблюдаващи улицата и минувачите.

Да си призная честно винаги малко съм им завиждала на лекотата, с която го правят и се чудя ама как така? Тук у нас, не само не е „прието”, но и е някак странно когато видиш някой сам в заведение. За да хапваш сам е равнозначно да си изчерпал всички опции, и това да е последната ти алтернатива. Колеги или приятели са заети точно в този момент и отнемай къде решаваш, че е по-добре сам, но сит, отколкото гладен, но в компания.

 

 

Има някаква неподправена романтика в това да рееш поглед през прозореца, замислен и отнесен в собствените си усещания и мисли. Да се насладиш на обяда си и времето със самия себе си, без да се налага всеки път щом другия каже нещо, ти да преглътваш бързо, за да отговориш (някакси не е учтиво да говориш с пълна уста).Просто така загледан навън, в собствените си мисли и в пълна вътрешна хармония. Да, човек може да почувства и това, стига да се отърси от страховете си. Ще го направя отново. Някой ден.